Лебедова песен [bg]

— Преживях взрива в Манхатън. Арти също. Как така радиацията още не ни е убила?

— Очевидно някои хора са по-издръжливи от други. Щастлива случайност. Но това не означава, че можете да продължите да поемате радиация.

— Докторе, ако щях да умирам от радиацията, вече да съм изгнила. А и така или иначе въздухът също е изпълнен с тази гадост… знаеш го по-добре от мен! Тя е навсякъде!

— Вятърът я носи, така е — призна Айкелбаум. — Но ти смяташ да минеш през най-заразената зона! Виж, не знам какви са причините ти да искаш да го направиш…

— Така е, не знаеш — отвърна Сестрата. — И няма да ги разбереш. Така че си спести усилията, смятам да си почина малко и след това си тръгвам.

Доктор Айкелбаум смяташе отново да се възпротиви, но видя решителността в погледа ѝ и разбра, че няма нужда да го прави. Въпреки това обичаше винаги той да е човекът, който изрича последната дума:

— Ти си луда. — След това се обърна и си тръгна, защото имаше по-важни неща за правене от опитите си да предпази поредната откачалка от извършването на самоубийство.

— Канзас — каза тихичко Арти Уиско. — Има много път дотам.

— Аха. Ще ми трябват хубави обувки.

Изведнъж очите на Арти се навлажниха. Той се пресегна, сграбчи ръката на Сестрата и я допря до бузата си.

— Бог да те благослови. О… Бог да те благослови.

Тя се наведе, прегърна го и го целуна по бузата. Усети влагата на една сълза и собственото ѝ сърце се сви за него.

— Ти си най-добрата жена, която познавам — каза Арти. — Имам предвид след съпругата ми.

Сестрата го целуна и се изправи с влажни очи. В този момент осъзна, че през оставащите ѝ години ще мисли много за него и ще изрича молитви за благоденствието му.

— Върви в Детройт — каза му тя. — Намери я. Чуваш ли ме?

— Да. Чувам те. — Арти кимна. Очите му светеха като чисто нови пенита.

Клошарката се обърна и Пол Торсън я последва. Чуха Робота да казва зад гърба им:

— Човече, имах чичка в Детройт. Та си мислех за…

Сестрата си проправи път през временната болница и излезе през вратите. Спря се и се загледа във футболното игрище, което беше покрито с тенти, леки коли и камиони. Небето беше мрачносиво и натежало от облаци. Вдясно, пред гимназията и под дълъг червен балдахин, имаше голямо информационно табло, на което хората закачаха съобщения и въпроси. Таблото винаги беше претъпкано. Предния ден беше отишла до него и беше прочела написаните на листчета хартия молби: „Търся дъщеря си, Беки Ролинс, на четиринадесет години. Изгубена в района на Шенандоа на 17 юли…“, „Моля всеки, който разполага с информация за семейство Дибатиста от Скрантън, да остави…“, „Търся преподобния Боудън от Първа презвитерианска църква на Хейзълтън. Имам спешна нужда от услугите му“…

Сестрата отиде до оградата на футболното игрище, остави мешката на земята до себе си и вкара ръката си в нея. Зад гърба ѝ се разнесе воят на някаква жена пред информационното табло и тя потръпна. „О, Господи — помисли си, — какво направихме?“