Лебедова песен [bg]

— Не мразя да стоя сам — отговори най-накрая той. — Не мразя да разчитам само на себе си. И не мразя себе си — макар понякога да не се харесвам особено. Не мразя да пия. Това е в общи линии.

— Браво на теб. Е, искам да ти благодаря, че ми спаси живота и този на Арти. Погрижи се добре за нас и наистина го оценявам. Така че… — Сестрата протегна ръка.

Пол не я прие.

— Разполагаш ли с нещо, което да си струва? — попита я той.

— А?

— Имаш ли нещо ценно? Нещо, което може да се размени?

— Да се размени за какво?

Пол кимна към паркираните на игрището автомобили. Сестрата забеляза, че гледа към един стар армейски джип със закърпен сгъваем покрив в камуфлажни цветове.

— Имаш ли нещо в тази мешка, което можеш да размениш за джип?

— Не, нямам… — И тогава си спомни, че дълбоко в багажа ѝ бяха парчетата стъкло с вградени в тях скъпоценни камъни, които беше намерила заедно с пръстена в руините на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ и „Тифани“. Беше ги прехвърлила от чантата „Гучи“ и ги беше забравила.

— Ще ти трябва транспорт — каза Пол. — Не можеш да вървиш от тук до Канзас. А и какво смяташ да правиш с бензина, храната и водата? Ще се нуждаеш от оръжие, кибрит, добро фенерче и топли дрехи. Както вече ти казах, госпожа, светът сега е като смесица от град Додж и Дантевия ад.

— Може би наистина е така. Но какво ти пука на теб?

— Не ми пука. Просто се опитвам да те подготвя, нищо повече.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, обзалагам се, че е така. Обзалагам се, че си била кучката на бала.

— Хей! — провикна се някой. — Хей, търсих те, госпожа!

Към тях вървеше високият мъж с дебелото палто и шапката на бира „Строх“, който беше на пост онази вечер и беше чул изстрелите.

— Търсих те — каза той, докато дъвчеше две дъвки. — Айкелбаум каза, че си някъде тук.

— Намери ме. Какво има?

— Ами, първия път, в който те видях, ми се стори позната. Но той ми каза, че ще носиш голяма кожена чанта, така че вероятно това ме заблуди.

— За какво говориш?

— Беше два или три дни преди да се появите вие. Един тип се появи на магистрала 80, сякаш беше излязъл да си направи неделната разходка. Возеше се на един от онези френски състезателни велосипеди с ниските дръжки. О, помня го добре, защото двамата със стария Боби Коутс бяхме на пост в камбанарията на църквата и Боби ме удари по ръката и ми каза: „Клив, я скивай тая тъпотия!“. Какво да правя, погледнах и видях, но въпреки това не можах да повярвам!

— Говори на разбираем език, приятелю! — сопна се Пол. — Какво видя?

— О, беше човек. Караше си велосипеда по магистрала 80. Но най-странното бяха тридесетте-четиридесетте вълка, които го следваха почти по петите. Този просто си парадираше наоколо. Точно преди да изкачи върха на възвишението, слезе от колелото и се обърна… а вълците се свиха и наведоха глави, все едно се бяха изправили пред Бог. След това се разпръснаха и побягнаха, а този тип си забута велосипеда към върха. — Клив сви рамене и на тъповатото му лице се изписа недоумение. — Е, тогава излязохме, за да го пипнем. Голям тип. Едър. Не беше лесно да преценим на каква възраст е. Косата му беше бяла, но лицето младо. Както и да е, беше облечен в костюм с вратовръзка и сив шлифер. Не изглеждаше ранен или пострадал. Носеше двуцветни обувки. Спомням си това много добре. Двуцветни обувки. — Клив изсумтя, поклати глава и погледна Сестрата. — Попита за теб, госпожа. Попита дали сме виждали жена с голяма кожена чанта. Каза, че си му роднина и че трябва да те намери. Изглеждаше сериозно заинтересован и твърдо решен да те открие. Но двамата с Боби не знаехме нищо за теб, естествено, и този тип попита другите часови, но те също не знаеха. Казахме му, че ще го заведем в Хоумуд, където ще го нахраним, ще му дадем подслон и хората от Червения кръст ще го прегледат.