Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Свалиха бъчонките от гърба на Капи. Сюзан извади шило от джоба си и го използва да избие капака на едната. Шийми отвори другата. Сладката миризма на ябълкова ракия изпълни хамбара.
— Ето — тя подаде на Шийми мек парцал. — Подсуши го колкото се може по-добре. Не е нужно да е идеално, защото са увити, но за всеки случай…
Избърсаха вътрешността на бъчвичките, като Сюзан хвърляше нервни погледи към вратата.
— Добре — каза най-сетне. — Чудесно. Сега… Има два вида. Сигурна съм, че няма да забележат липсата им; тук са струпали достатъчно фишеци да вдигнат във въздуха половината град. — Тя изтича в сумрачните дълбини на хамбара, придържайки робата си с една ръка. Ботушите й тропаха тежко. Когато се върна, полите й бяха пълни с пакетчета.
— Тези са по-големите.
Шийми ги подреди в едната бъчонка. Бяха около дузина, всеки с размера на детско юмруче. Докато приключи с подреждането им и сложи капака на бъчонката, Сюзан се върна с по-малките пакети. Прибраха ги в другата бъчвичка. Наистина бяха по-малки, но пък не само гърмяха, а изстрелваха цветни огньове.
Сюзан му помогна да натоварят бъчвичките на гърба на Капи, като продължаваше да стрелка с поглед вратата на хамбара. Когато най-сетне прикрепиха товара от двете страни на мулето, тя въздъхна облекчено и избърса потното си чело с опакото на дланта.
— Благодаря на боговете, че приключихме с това. Нали знаеш къде да ги закараш?
— Аха, Сюзан, дъще на Пат. В Бар Кей. Моят приятел Артър Хийт ще се погрижи за тях.
— И ако някой те попита какво правиш натам?
— Нося ракия на момчетата от Вътрешността, щото са решили да не слизат в града за празника… защо няма да са тук, Сюзан? Не обичат ли празниците?
— Ще узнаеш съвсем скоро. Не си блъскай сега главата с това, Шийми. Тръгвай — най-добре да побързаш.
Въпреки това той се поколеба.
— Какво? — попита тя, с мъка прикривайки нетърпението си. — Шийми, какво има?
— Щеше ми се да получа една целувчица за Fin de aco от тебе. — Беше почервенял като домат.
Сюзан се засмя, надигна се на пръсти и го целуна в ъгълчето на устата. След което Шийми пое към Бар Кей с огнения си товар.
4
На следващия ден Рейнолдс напусна Ситго в луд галоп. Лицето му беше омотано с шал така, че се виждаха само очите му. Щеше да е много доволен да се махне от това проклето място, което тъй и не можеше да реши дали е ранчо или морски курорт. Температурата не беше паднала толкова ниско, но с приближаването до океана вятърът режеше като бръснач. Но и това не беше всичко — надигаха се вълнения в Хамбри и в целия Меджис, които нарастваха с приближаването на Жътва, мрачни настроения, които хич не му харесваха. Рой също им се поддаваше… Рейнолдс го виждаше по лицето му.
С удоволствие щеше да изтрие от съзнанието си онези три бебета-рицари и да прати и тях, и тези места да летят като пепел по вятъра…
Слезе от седлото на паркинга пред рафинерията и върза коня за задната броня на някаква ръждясала таратайка със странния надпис „ШЕВРОЛЕТ“, едва видим на задния й капак. Тръгна към сградата. Вятърът беше силен, проникваше дори под дебелия му кожух от овча кожа и на два пъти му се наложи да придърпва шапката си до ушите, за да не я отнесе бурята. Като цяло беше много доволен, че не може да се види отстрани — най-вероятно приличаше на скапан фермер.
Мястото обаче изглеждаше идеално, въпреки че… най-точно беше да се каже, че е изоставено. Вятърът виеше тъжно из фабричния комин. Човек никога не би отгатнал, че го наблюдават дванадесет души — докато някой не го гръмне например.
— Хей! — провикна се. — Излезте, трябва да си поприказваме.
Отначало не получи отговор. После Хайрам Куинт от ранчото „Пиано“ и Барки Калахан от „Почивка за пътника“ се спуснаха по съседните дървета. „Боже мили — помисли си Рейнолдс, по-скоро изумен, отколкото развеселен, — тези тук не стават даже за пушечно месо!“
В колана на панталоните на Куинт беше затъкнат стар мускет — Рейнолдс не беше виждал подобно оръжие от години. Помисли си, че ако Куинт е късметлия, когато дръпне спусъка, просто няма да уцели. Ако пък няма късмет, пушкалото ще му гръмне в лицето и ще го ослепи.
— Всичко наред ли е? — попита.
Куинт отвърна с типичните за Меджис дрънканици. Барки го изслуша, после каза:
— Всичко е наред, сай. Казва, че той и хората му започват да губят търпение. — Усмихна се весело и добави: — Ако мозъкът беше от барут, на този тъпак нямаше да му стигне да си взриви даже и носа.
— Можем ли да му се доверим?
Барки сви рамене.
Преминаха през горичката. Там, където Роланд и Сюзан бяха преброили почти тридесет танкера, сега имаше само половин дузина — и единствено два от шестте бяха пълни с петрол. Пазачите бяха насядали по земята или хъркаха с нахлупени на лицата сомбрера. Повечето от тях имаха оръжия, които не изглеждаха по-сигурни от мускета на Куинт.