Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Хвърли суровия дроб. Изпосталялото куче въобще не се притесни от съскащия фитил, а се хвърли напред, втренчило зрящото си око в първата свястна храна, която виждаше от седмици насам. В мига, в който налапа парчето, бомбичката избухна. Долната челюст на кучето буквално се изпари. В продължение на няколко секунди животното продължи да се полюшва, зяпайки хлапетата със здравото си око, после падна на земята.
— Страхотно! — изкрещя първото момче. — Страхотно я налапа! Весела Жътва за всички нас, а?
— Какво правите тук, негодници? — извика някаква жена. — Я да се махате оттук, гарги такива.
Момчетата побягнаха със смях. Звучеше точно като крясък на гарвани.
7
Кътбърт и Алан поведоха конете си към входа на Айболт. Въпреки че вятърът отнасяше звука на изтъняването в обратна посока, той се вмъкваше в главите им и вибрираше в зъбите им.
— Мразя го! — каза със стиснати челюсти Кътбърт. — Богове, нека да побързаме.
— Аха! — кимна Алан.
Слязоха и завързаха конете за храстите пред входа на каньона. По принцип не беше нужно да ги връзват, но момчетата знаеха, че конете се плашат не по-малко от тях самите от виещия, скърцащ звук на изтъняването. На Кътбърт дори му се струваше, че в съзнанието му воят се превръща в думи, в злобна, зловеща покана: „Ела, Бърт! Обърни гръб на всички тези глупости — барабаните, гордостта, страхът от смъртта, самотата, над която се надсмиваш, защото си способен единствено да се смееш. И момичето, остави и него… Обичаш го, нали? Дори и да не е така, го искаш. Много жалко, че вместо в теб, тя е влюбена в приятеля ти, но ако дойдеш при мен, това скоро ще престане да те притеснява… Тъй че ела-а… Какво чакаш?“
— Какво чакам ли? — промърмори той.
— А?
— Казах „какво чакаме?“ Да свършваме с това и да си обираме крушите.
Свалиха памучните торбички от седлата си. Бяха натъпкали вътре барута от бомбичките, които Шийми им беше донесъл преди два дни. Алан приклекна, извади ножа, запълзя заднешком. С острието изравяше бразда под храстите.
— Прави я по-дълбока — нареди му Кътбърт. — Не искаме вятърът да отвее барута.
Алан го погледна раздразнено.
— Защо не вземеш да го направиш? Просто за да си сигурен, че работата е свършена както трябва?
„От изтъняването е — помисли си Кътбърт. — Действа му и на него.“
— Не, Ал — каза смирено. — Справяш се прекрасно за човек, който хем е сляп, хем му хлопа дъската. Продължавай.
Алан вбесено го стрелна с поглед, след това се ухили и продължи да рови под храстите.
— Ще умреш млад, Бърт.
— И на мен така ми се струва. — Кътбърт също приклекна и запълзя след него. Пълнеше браздата с барут и се опитваше да пренебрегне бръмчащия, подигравателен глас на изтъняването. Най-вероятно барутът нямаше да бъде отвян, не и ако не се извие истинска буря. Но ако завали, храсталаците нямаше да опазят прашеца от влагата. Ако завалеше…
„Не мисли за това! — скара се на себе си. — Това е ка_!_“ Приключиха с прокопаването и запълването на браздите от двете страни на храстите само за десетина минути, но им се струваше, че са работили доста по-дълго. Конете също се бяха притеснили — бяха изопнали юздите, ушите им бяха присвити и очите им се въртяха диво. Кътбърт и Алан ги отвързаха и се метнаха на седлата. Конят на Кътбърт дори се опита да хвърли къч… въпреки че по-скоро сякаш трепереше от ужас.
В далечината яркото слънце хвърляше отблясъци върху стоманените цистерни на танкерите при Висящата скала. Бяха поставени колкото се може по-навътре под варовиковата козирка, но когато слънцето се издигаше високо, а сенките се смаляваха, козирката почти не ги скриваше.
— Просто не мога да повярвам — каза Алан, когато поеха обратно по пътя. — Сигурно си мислят, че сме степи.
Щяха да яздят доста, налагаше се да заобиколят отдалеч и Висящата скала, за да са сигурни, че никой не ги е забелязал.
— Мислят, че сме глупави — обади се Кътбърт. — Но май е едно и също.
Сега, когато Айболт Каньон беше останал зад гърбовете им, той се чувстваше почти главозамаян от облекчение. Нима щяха да се върнат тук след няколко дни? Даже не просто да се върнат, а да се пъхат вътре, да стигнат на броени метри от онази гнусна локва? Не можеше да повярва… и да се накара да престане да мисли за това преди действително да е започнал да вярва.
— Още ездачи се насочват към Висящата скала — отбеляза Алан и посочи назад към горите около каньона. — Виждаш ли ги?