20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
На седалката пред тях лежеха два чифта пистолети: единият пред Портос, другият пред д’Артанян; освен това всеки от двамата приятели имаше шпага отстрани.
На сто крачки от Пале Роял каретата беше спряна от патрул.
— Кой е там? — попита началникът.
— Мазарини! — отговори д’Артанян и избухна в смях. Кардиналът почувствува, че косата на главата му настРъхна.
Тая шега се хареса много на гражданите; виждайки карета без герб и без конвой, те не можеха да повярват никога, че е възможно такова безразсъдство.
— Добър път! — извикаха те. И пуснаха каретата да мине.
— Е, какво мисли ваше високопреосвещенство за тоя отговор? — попита д’Артанян. р
— Духовит човек сте! — извика Мазарини.
— Наистина — се обади Портос, — разбирам… Към средата на улица де Пти Шан втори патрул спря
каретата.
— Кой е там? — извика началникът на патрула.
— Дръпнете се назад, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.
Мазарини така се притисна към облегалото, че съвсем изчезна между двамата приятели.
— Кой е там? — нетърпеливо повтори същият глас. Д’Артанян усети как уловиха конете за юздите и се подаде наполовина от каретата.
— Ей, Планше! — каза той.
Началникът се приближи: наистина беше Планше. Д’Артанян позна гласа на бившия си слуга.
— Как, господине, вие ли сте? — рече Планше
— Е, боже мой, да, мили приятелю! Милият Портос е ранен с шпага и аз го водя във вилата му в Сен Клу.
— О, наистина ли? — попита Планше.
— Портос — продължи д’Артанян, — ако можете да говорите още, мили Портос, кажете поне думичка на добрия Планше.
— Планше, приятелю — каза Портос с отпаднал глас, много съм болен; ако срещнеш лекар, изпрати ми го, за което ще ти бъда много благодарен.
— Ах, велики боже, какво нещастие! — .извика Планше. — И как се случи това?
— Аз ще ти разкажа — каза Мускетон. Портос изохка силно.
— Заповядай да ни пуснат, Планше — прошепна д’Артанян, — или няма да го закараме жив: засегнати са белите му дробове, приятелю.
Планше поклати глава, сякаш искаше да каже: „В такъв случай работата е лоша“.
След това се обърна към хората си и каза:
— Пуснете ги да минат, приятели са.
Каретата продължи пътя си и Мазарини, спрял да диша, въздъхна свободно.
— Bricconi1! — прошепна той.
Няколко крачки преди вратата Сент Оноре срещнаха трети отряд; той се състоеше от хора с подозрителна външност, които приличаха почти на разбойници: те бяха хоРата на просяка от черквата Сент Йосташ.
— Внимание, Портос! — каза д’Артанян. Портос посегна към пистолетите си.
——
Bricconi (итал.) — Разбойници. — Б. пр.
— Какво има? — попита Мазарини.
— Ваше високопреосвещенство, май че попаднахме в лоша компания.
Към вратичката се приближи човек с нещо като коса в ръката.
— Кой е там? — попита той.
— Е, чудако — отговори д’Артанян, — не познавате ли каретата на господин принца?
— Принц или не, все едно, отворете! — каза човекът. Ние пазим вратата и никой няма да мине, без да знае кой е.
— Какво да правим? — попита Портос.
— Пусто да остане, трябва да минем! — каза д’Артанян!
— Но как? — попита Мазарини.
— През тях или по тях. Кочияшо, карай галоп! Кочияшът замахна с камшика.
— Нито крачка напред — каза човекът, който беше навярно началникът — или ще отрежа краката на конете ви.
— Пусто и върло, ще бъде жалко! — забеляза Портос. — Коне по сто пи стол а всеки.
— Ще ви ги платя по двеста — рече Мазарини.
— Да, но като им отрежат краката, ще ни отрежат и шиите.
— Откъм моята страна също идва един — каза Портос. — Да го убия ли?
— Да, с юмрук, ако можете: ще стреляме само в краен случай.
— Мога — отговори Портос.
— Тогава отворете — каза д’Артанян на човека с косата и взе един от пистолетите за дулото, като се приготви да удря с дръжката.
Човекът се приближи.
Колкото повече се приближаваше той, толкова повече д’Артанян се издаваше напред от вратичката, за да @бъ де по-свободен в движенията си. Очите му се срещнаха с очите на просяка, осветен от един фенер.
Сигурно просякът позна мускетаря, защото побледня силно; сигурно и д’Артанян го позна, защото косата му настръхна.
— Господин д’Артанян! — извика просякът и отстъпи крачка назад. — Господин д’Артанян!
— Пуснете ги!
Може би д’Артанян щеше да отговори нещо, но в това време се чу тежък удар, сякаш някой удари с чук по главата на вол. Портос уби с юмрук противника си.
Д Артанян се обърна: нещастникът лежеше на четири крачки от него.
— Сега карай с най-голяма бързина! — извика той на кочияша. — Шибай, шибай!
Кочияшът замахна с камшика си и шибна конете. Благородните животни полетяха веднага. Чуха се викове на стъпка ни хора. След това се почувствува двойно раздрусване: две от колелата минаха по гъвкаво и кръгло тяло.