Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Както на много други офицери — и на капитан Епивап цивилният костюм не му отиваше. Облечен в сиво или черно сукно, той изглеждаше чисто и просто като търговски служащ. Но във военна униформа нямаше равен на себе си. Главата му беше красива; имаше тънък гърбав нос, сини очи и тясно чело. Беше плешив и при това, без сам да разбере как бяха окапали косите му. Утешаваше се с констатацията, че възголо теме и големи мустаци не е много лошо съчетание.
Отнасяше се пренебрежително почти към всички, но презрението му имаше различни степени.
На първо място за него въобще не съществуваше еснафското съсловие. Той гледаше на неговите представители като на животни, без да им отдава повече внимание, отколкото на врабчетата или на кокошките. Само офицерите имаха според него известно значение в обществото, но той не ценеше еднакво всички офицери. Общо взето, тачеше само хубавите мъже, защото според него истинското и единствено качество на военния трябваше да бъде неговата представителност. Че какво, военният е мъж, създаден за война и любов, със здрави юмруци, с буйна коса и с издръжлив кръст, повече нищо. Той подреждаше генералите от френската войска според ръста, стойката и суровото изражение на лицата им. Бурбаки му се струваше най-великият военачалник на съвременната епоха.
Присмиваше се много на задъхващите се при ходене ниски и дебели офицери от пехотата и изпитваше главно непреодолимо презрение, граничещо с отвращение, към жалките дребосъчета, завършили политехника, мършави очилати човечета, тромави и непохватни, на които, както казваше той, толкова подхожда униформа, колкото на заек да служи литургия. Възмущаваше се, че търпят в армията такива недоносчета с хилави крака, които ходят рачешки, почти не ядат и като че ли предпочитат уравненията пред хубавите момичета.
Капитан Епиван се радваше на постоянни успехи, на истински победи сред нежния пол.
Всеки път, когато вечеряше с някоя жена, той беше сигурен, че ще прекара нощта насаме с нея в леглото, а в случай че непреодолими пречки възпрепятствуваха още същата вечер неговата победа, той бе поне уверен, че на следния ден ще има „продължение“. Другарите му не обичаха да го запознават с приятелките си, а търговците, чиито хубави жени стояха на касата в магазините им, го познаваха, страхуваха се от него и смъртно го ненавиждаха.
Когато той минаваше по улицата, жената на търговеца неволно разменяше поглед с него през стъклата на витрината — един от тия погледи, които значат много повече от нежните думи, които съдържат зов и отговор, желание и признание. А мъжът, инстинктивно предугадил това, се обръщаше внезапно и метваше яростен поглед на гордо изпъчената фигура на офицера. А когато капитанът отминеше, усмихнат и доволен от впечатлението, което беше оставил, търговецът нервно разбутваше наредените по тезгяха предмети и заявяваше:
— Надут пуяк и нищо повече. Кога ли ще престанат да хрантутят всички тези търтеи, които влачат по улиците тенекиените си дрънкулки? Ако питат мене, аз предпочитам касапина пред военния. Ако престилката му е опръскана с кръв, то поне това е животинска кръв; самият той е полезен за нещо и ножът му не служи за убиване на хора. Не разбирам как може да се търпят тези обществени убийци, които разхождат смъртоносните си оръжия по булевардите. Знам, че не може без тях, но нека поне ги крият и да не ги обличат като за маскарад с червени панталони и сини куртки. Никой не облича палача като генерал, нали?
Без да отговори, жената повдигаше едва забележимо рамене, а мъжът, отгатнал нейния жест, без да го види, възкликваше:
— Колко ли трябва да е изкуфял човек, за да иде да гледа как се перчат тези хапльовци!
Впрочем славата на завоевател на капитан Епиван беше призната в цялата френска армия.
И ето че в 1868 година неговият сто и втори хусарски полк се настани на гарнизон в Руан.
Скоро капитан Епиван стана известен в града. Всяка вечер към пет часа се появяваше на булевард Боалдийо, за да изпие чашка абсент в кафене „Комеди“, но преди да влезе в заведението, той гледаше да се поразходи малко, за да покаже краката, талията и мустаците си.
Руански търговци, които също се разхождаха, с ръце на гърба, погълнати от сделките си, разговаряйки за покачването и спадането на цените, го поглеждаха все пак и измърморваха:
— Дявол да го вземе, това се казва хубав мъж!
А после, когато го опознаха, те казваха: