Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Но как? — вторачи се в него Арди.
— О, аз ще имам грижата. Но сега първо да те заведа на топло. Началник Глокта. Приятел на самотните.
Докато той говореше, Арди притвори очи и задиша тежко през носа. Започна леко да се олюлява, сякаш повече нямаше сила да стои. Странно как трудностите ни държат на крака и докато ни натискат отгоре, успяваме да им устоим. Но изчезнат ли, силите моментално ни напускат. Глокта протегна ръка да я подхване да не падне и почти докосна рамото й, но в последния момент очите й се отвориха, тя се изпъна отново и той дръпна ръката си.
Началник Глокта, спасител на млади дами в беда. Поведе Арди през антрето до разбитата врата.
— Дай ми само минутка с моите практици.
— Разбира се. — Арди вдигна глава и го погледна с големите си зачервени от плач черни очи. — Благодаря ти. Кой каквото ще да казва, ти си добър човек.
Глокта едва потисна напушилия го смях. Добър човек? Съмнявам се, че Салем Рюз ще се съгласи с теб. Или пък Гофред Хорнлак, или магистър Коулт, или Корстен дан Вурмс, генерал Висбрук, инквизитор Харкър, или който и да било от стотиците други, пръснати из наказателните колонии в Англанд или обкръжени и чакащи смъртта си в Дагоска. При все това Арди Уест мисли, че аз съм добър човек. Странно и не съвсем неприятно усещане. Почти като усещането да си отново човек. Жалко, че вече е толкова късно.
Когато Арди излезе навън, наметната с палтото му, той кимна на Фрост да се приближи.
— Имам задача за теб, стари приятелю. Една последна задача. — Глокта стовари ръка на огромното рамо на албиноса и го стисна. — Познаваш ли лихвар на име Фалоу?
Фрост кимна.
— Искам да го намериш, да си поговорите и да се постараеш да боли. Доведи го тук и му обясни кого е обидил. Всичко тук да се възстанови, да стане по-добре, откакто е било преди, така ще му кажеш. Дай му един ден. Ако не стане, го намери отново, където и да се е покрил, и започни да го режеш. Ясно? Ще ми направиш тази услуга, нали?
Фрост кимна отново и розовите му очи проблеснаха в мрака на антрето.
— Сълт ни чака — подхвърли Витари.
Стоеше на стълбите, опряла лакти и провесила ръце от парапета.
— Естествено. — Глокта примижа от болка, докато куцаше към вратата.
А ние не искаме да караме Негово високопреосвещенство да чака.
„Так“, „туп“, болка, това беше ритъмът на походката му. Първо увереното „так“ от тока на десния му ботуш, после отекващото по коридора „туп“ от бастуна и накрая безкрайното провлачване на левия крак, придружено от познатата пробождаща болка в коляното, задника и гърба. „Так“, „туп“, болка.
Беше извървял цялото разстояние от доковете до къщата на Арди, а оттам до Агрионт, а после чак дотук, високо горе в Палатата на въпросите. Докуцах. Сам. Без чужда помощ. Сега всяка стъпка беше равна на агония. Всяко движение кривеше лицето му от болка. Сумтеше, потеше се, проклинаше. Но проклет да съм, ако забавя крачка.
— Обичаш нещата да стават по трудния начин, а? — промърмори Витари.
— Че защо пък да е по лесния? — сопна се Глокта. — За твое успокоение този ни разговор най-вероятно ще се окаже последният, който водим.
— Защо тогава си правиш труда? Защо просто не избягаш?
Глокта прихна.
— В случай че не си забелязала, аз съм изключително слаб бегач. Освен това съм любопитен. Любопитен да разбера защо Негово високопреосвещенство не ме остави да гния в Дагоска задно с останалите.
— Любопитството ти може да се окаже смъртоносно.
— Ако архилекторът иска смъртта ми, куцането в обратна на него посока няма да ми помогне много. По-добре да я посрещна изправен пред него. — Внезапен спазъм в крака го накара да примижи. — Или седнал. Но при всички положения лице в лице и с отворени очи.
— Ти решаваш.
— Точно така. Може би е последният избор, който правя.
Двамата влязоха в преддверието на кабинета на Сълт. Глокта наистина остана безкрайно изненадан, че беше успял да стигне чак до мястото. През целия път нагоре очакваше да бъде хванат от всеки маскиран практик, с когото се разминаваха по коридорите, и всеки облечен в черно инквизитор да изкрещи заповед за незабавното му арестуване. Но ето ме сега тук. Всичко си беше постарому, масивното бюро, тежките столове, двамата едри практици от двете страни на огромната врата.
— Аз съм…
— Началник Глокта, разбира се — секретарят на Сълт сведе почтително глава. — Можете да влезете веднага. Негово високопреосвещенство ви очаква.
От отворената врата на кабинета на архилектора се процеждаше светлина в мрачното преддверие.