Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Да не си решил да напиеш детето? — попита Мелинда, като минаваше покрай тях, за да си напълни за четвърти или пети път чашата.
— От чаша и половина само по-дълбоко ще заспи — отвърна й Вик. — Добре дошло за теб!
Мелинда се оттегли в хола, но нервната й безпомощност се чувствуваше из цялата къща. Вик не би се стреснал нито от трясъка на захвърлената на пода лампа, нито от прошумоляването на запратеното по стената списание, а още по-малко от рязкото изскърцване на външната врата и нахлулия в къщата хлад, като остави вратата отворена, ако излезе да се разходи по алеята или да се дене един господ знае къде с колата. Трикси взе да хихика и едва не се задави, докато му разкаже как някакво момче от училище можело да си носи учебниците, пъхнати отзад в панталоните.
Мелинда започна да набира някакъв номер и точно в този миг на Вик му се допуши. Отиде в хола да си вземе цигара и това, което чу, му беше достатъчно, за да разбере, че Мелинда се обажда в хотела на Камерън в Уесли, за да попита дали не знаят нещо за него. Не знаеха. Върна се в кухнята, за да поднесе на Трикси любимия й десерт — бити белтъци със захар, които със собствените си ръце беше разбил, а отгоре беше сложил една пияна вишничка.
Пийна още малко вино с цигарата и продължи да си бъбри с Трикси, макар че тя клюмаше в полудрямка на стола.
— Какво толкова празнувате? — попита Мелинда, облегната на портала между хола и кухнята.
— Живота… виното — отвърна Вик и надигна чашата си.
Мелинда бавно се изправи. Беше изблизала червилото си и чертите й се сливаха, но не толкова поради изтрития грим, колкото поради размътения й вече разсъдък. Вик погледна дали очите й не са замъглени, защото това беше най-добрият начин да се разбере колко е пила. Очите й бяха вперени право в него.
— Какво си наприказвал на Тони? — попита тя.
— Дори не съм го виждал днес — отвърна Вик.
— Не си ли?
— Не съм.
— Тони — барабони! — провикна се през смях Трикси.
Мелинда надигна чашата си и отпи голяма глътка, след което направи гримаса.
— Какво си му наприказвал? — повтори тя.
— Нищо, Мелинда.
— Не го ли видя в Уесли?
Мина му през ум, че Дон може да ги е видял, но отвърна:
— Не.
— А защо сте толкова радостни тая вечер?
— Защото Тони го няма! — изписка Трикси.
— Мълчи, Трикси. Какво му направи? — Мелинда пристъпи към Вик.
— Какво съм му направил ли? Та аз не съм го виждал.
— А къде беше цял следобед?
— В печатницата.
Мелинда отиде да си напълни чашата.
Трикси задряма. Вик приближи стола си до нейния, за да може да я хване, ако политне на пода.
Мелинда се върна със замръзнала в пиянски ужас физиономия, като че ли току-що беше видяла нещо много страшно. Вик точно се канеше да я попита какво има, но тя го изпревари:
— Уби ли го? И него ли го уби?
— Мелинда, не говори глупости.
— Тони не би се побоял да ми се обади. Не би забравил. Той от нищо не се бои, даже и от теб!
— Никога не съм мислил, че се бои от мен — рече Вик. — То се вижда.
— И затова съм сигурна, че не е забравил! — Мелинда почваше да се задъхва. — Затова съм сигурна, че нещо му се е случило! И ей сега ще съобщя на всички! Веднага!
Тя тресна чашата си на масата и точно в този момент навън глухо и сънено прогърмя. Вик веднага си помисли, че дъждът (още в четири часа беше забелязал, че има изгледи да завали) ще измие следите от гумите му по черния път, ако все пак са останали. Един обилен дъжд щеше да измие и кървавите следи по белите скали.
Мелинда сигурно беше отишла в стаята си и си обличаше палтото. Вик ни най-малко не се страхуваше какви може да ги наприказва, страхуваше се само да не й се случи нещо, ако шофира в това състояние. Тръгна към стаята й, но видя, че Трикси клюмва настрани, и бързо подложи ръка под натежалата й главица, за да не се удари. После опря главата й на рамото си и отиде при Мелинда.
— Не е разумно да караш в това състояние, Мелинда — започна той.
— И по-зле съм карала. Да знаеш дали Хорас и Мери са си вкъщи?
Вик неволно се засмя. Хорас и Мери живееха най-надалеч и при това не й бяха на път към Уесли, т.е. към Ралф и Уилсънови, като Кауанови и Макфърсънови. Попитала беше, за да си спести разкарването. И като я гледаше да се навежда над тоалетната масичка, за да си вземе червилото и ключовете, олюлявайки се в бежовото си манто, Вик изведнъж усети, че му е безразлично какво ще стане с нея тая вечер, защото отново е тръгнала да го разобличава, че заслужава да се блъсне в някое дърво или да затъне в канавка при някой бърз завой. После се сети за острия завой на склона насред пътя за Мелърови. Беше стръмно и сега сигурно щеше да е хлъзгаво. Сети се и как тялото на Камерън безшумно беше отскочило от най-долния скат и се беше търкулнало в мъртвешки покой.