Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Скачай вътре, Роджър! — подвикна Вик и Роджър, който си падаше по колите, послушно скокна на предната седалка и се надигна, за да гледа през отворения страничен прозорец. Вик бавно подкара по тесния път и предвидливо натисна клаксона на най-острия завой, да не би насреща да иде друга кола. Не идваше, но дори и да идваше, това ни най-малко не би го разтревожило. Сигурно би се оказал познат или поне някой, с когото са се срещали, и двамата любезно биха си предложили да дадат заден ход и накрая заден ход щеше да даде той, а другият щеше да се усмихне, да му пожелае приятен ден и да отмине.
Пред боядисаната във винено четвъртита сграда на гимназията в Балинджър, на постланата с пясък алея вече бяха паркирани шест училищни автобуса. Продължаваха да пристигат родители, кои с коли, кои пеша, и всички бързаха, като че ли бяха закъснели, а беше само дванадесет без пет. Вик паркира зад един от автобусите и влезе в сградата през страничния вход, откъдето видя, че влизат другите родители, като извади бялата покана, която Трикси му беше дала преди близо седмица. „Важи за двама“ — беше написано на нея.
— Ей, Вик!
Обърна се и видя Чарлс Питърсън с жена си.
— Здравейте! Джени ще пее ли?
— Няма. Хвана я магарешка кашлица — отвърна Чарлс. — Дошли сме, за да чуем приятелките й и после да й разказваме.
— Много й е мъчно, че не може да пее днес — обади се Катрин Питърсън. — Дано само Трикси да не се е заразила, защото през последните дни на два пъти бяха заедно.
— Трикси вече прекара магарешка кашлица. Опитахте ли със сиропа на Адамсън? Има вкус на малинов сок и на Джен ще й хареса.
— Не сме — отвърна Чарлс.
— Продават го в едни старовремски шишета. Има го в аптеката на Чърч Стрийт. Едва ли ще го намерите в главната аптека. Наложи се да го разделяме на дажби, иначе Трикси щеше да го изпие наведнъж. Наистина помага.
— Ще го запомня — рече Чарлс.
Вик им махна с ръка и се дръпна встрани, за да си намери място, където няма да е сред познати. Здрависа се с майките на още няколко приятелки на Трикси, които едва познаваше, и успя да се настани до непознати. Предпочиташе да е сам, докато слуша хора на Трикси, но не заради това, което току-що беше извършил в кариерата. При всички положения би предпочел в този случай да е сам.
Залата беше с балкон, от двете й страни имаше продълговати прозорци, а огромната сцена смаляваше фигурките на наредените деца, от които най-големите бяха десетгодишни. Вик одобрително изслуша най-напред хоровото изпълнение на приспивната песен от „Хензел и Гретел“, после се заредиха една весела лагерна песен, в която се говореше за ружи, гори и дървеса, за залези и плуване посред нощ, една нежна и мелодична песен от Шуберт и накрая хорът на Хайлендското училище изпълни „Лебедът“ на Сен Санс.
„Над водата бело-снежен ле-бед…“
Хорът беше смесен и макар че момченцата звучаха сякаш по-пронизително, момиченцата бяха по-гласовити и разпалени от тях. Те плавно се вляха в хоровия припев, който Трикси от седмици си тананикаше из къщи. А когато последните стихове глъхнеха, подсказвайки изчезването на лебеда, на Вик му се стори, че от претъпканата сцена чува само гласа на Трикси. Тя беше в първата редица и от време на време се повдигаше на пръсти, извила нагоре личице с разтворени устни.
„Лебедът — като дим изчезна — със светлика — със светлика…“
Стори му се, че Трикси пее ликуващ химн за изчезването не на лебеда, а на Камерън. Сигурно би го направила.
22
Когато същия ден Вик се прибра от печатницата, Мелинда беше на телефона в стаята си. Щом го чу да затваря вратата, тя остави слушалката и отиде в хола с намръщено и тревожно изражение на лицето.
— Здравей! — рече й Вик. — Как си днес?
— Добре съм. — В едната си ръка държеше цигара, а в другата — чаша уиски.
— Ехо, татенце, чу ли ме? — изхвърча от стаята си Трикси.
— Разбира се! Чудесна беше. Чувах ти гласа над всички останали! — Той я вдигна във въздуха.
— Ама не взехме първата награда! — изкряска Трикси, като риташе и хихикаше.
Вик избягна удара на малките кафяви обувки и я пусна на земята.
— Голяма работа! Нали взехте втората?
— Да, ама друго си е първата!
— Права си, но пак ми харесахте. Много хубаво пяхте.
— Толкова съм щастлива, че се свърши. — Трикси затвори очи и отегчено поглади чело, както беше виждала да прави майка й.
— Защо?
— Втръсна ми от тая песен.
— И как не!
— Трикси, защо не си идеш в стаята? — тежко въздъхна Мелинда. Не ги издържаше, като се разприказват.
Трикси я изгледа, като се правеше на по-обидена, отколкото всъщност беше, и заподскача към стаята си. Вик не можеше да се начуди, че Трикси винаги се подчинява на Мелинда, но в същото време се убеждаваше, че нейната широко отворена за хората душа действително е ненакърнима.