Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Отклони се от пътя за Ист Лайм по един черен път, а малко по-нататък, където никой не можеше да го види, кривна по един дълбок коловоз, така нагъсто обрасъл с млади дървета и храсталаци, че клоните шумно удряха по колата.

— На това място никак не е приятно да налетиш на някого — рече Вик и Камерън се изсмя, като че ли беше чул страхотна смехория. — Вчера беше една прекрасна вечер — продължи Вик. — Трябва в най-скоро време пак да дойдеш.

— По-гостоприемни хора от вас направо не съм виждал! — Камерън разтърси глава и се разсмя дебелашки самодоволно.

— Ето че пристигнахме! — рече Вик. — Ще трябва да слезеш, за да можеш да разгледаш добре.

Спря колата на една малка площадка между края на гората и пропастта. Роджър изскочи от колата подире им. Кариерата се ширна пред тях, внушителна с четиристотинте си метра дължина и близо двеста дълбочина. На самото й дъно имаше езеро, сравнително плитко отляво, където почти бели скални отломъци се бяха оронили във водата; отдясно обаче във варовика бяха изсечени правоъгълни блокове, някои от които водата едва покриваше, а други образуваха съразмерни ниши, подобни на великански стъпки, където водата изглеждаше черна от голямата дълбочина. Тук-там из кариерата стърчаха ръждясали подемни кранове, пречупени под всевъзможни ъгли, сякаш работниците просто ги бяха оставили през обедната почивка и не се бяха върнали.

— Гледай ти! — заоглежда се Камерън с ръце на хълбоците. — Ами то било направо грамаданско! Не съм и помислил!

— Така е — отвърна Вик, като се поотмести надясно, по-наблизо до пропастта. Кучето го последва. — Я погледни колко камък има още!

— Така изглежда! — Камерън също приближи до ръба.

По-рано често идваха на това място на пикник с Мелинда и Трикси. Вик го каза на Камерън, но не добави, че бяха престанали да идват, защото не им издържаха нервите да са постоянно нащрек да не би Трикси да отиде много близо до ръба.

— Пък и езерото е добро за плуване — продължи Вик. — Има пътечка за надолу. — Той се отдръпна от ръба.

— Няма начин на Ферис да не му хареса цветът на камъка — рече Камерън. — Нали все се оплаква, че тоя, дето съм го взел, е много бял.

Вик вдигна един ръбест белезникав камък колкото човешка глава, уж да го разгледа. После замахна назад с ръка и точно когато Камерън се обръщаше към него, го запрати по главата му.

Камерън свари да се наведе, така че камъкът мина над главата му, но залитна леко към ръба на пропастта. Погледът му кръвяса като на зашеметен бик, а Вик вдигна нов камък (стори му се, че изтече цяла минута), двойно по-голям от първия, засили се тичешком и го хвърли. Тоя път удари Камерън в слабините. Той неистово размаха ръце и политна надолу с оглушителен полукрясък-полурев, който постепенно взе да заглъхва в дълбочината. Вик отиде до ръба на пропастта колкото да види как тялото на Камерън отскача от стръмния скат на сантиметри от дъното и безшумно се изтърколва върху камънака. Повече нищо не се чуваше освен замиращото шумолене на ситните камъчета, чиято тънка струйка чертаеше дирята на Камерън към пропастта. После се разнесе радостен лай и като се извърна, Вик видя Роджър, подпрян на предни лапи, надигнал задница, готов за игра. Огледа цялата кариера, всички дървета наоколо, както и плитката част на езерото, където му се беше случвало да види я момченца да играят, я някой скитник. Нямаше никой. Отиде до колата за въже. Доколкото си спомняше, имаше едно в багажника. Въже обаче нямаше и той се сети, че още преди месеци го използува за нещо, което Трикси беше поискала. Поколеба се дали да не вземе макарата дебел канап, но после предпочете веригата за сняг.