Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Телефонът отново иззвъня и Мелинда хукна към спалнята си.

— Ало? — обади се обнадеждена. — О, здравей!… Не, а на теб?… О, господи! — възкликна така изненадано, че Вик изтръпна. — Не може да бъде… Никога не го е правил. Зная, Дон, ужасно съжалявам, но нали все го чаках. Обадих се на Джун към шест, както знаеш… Не, нищо. Цял ден нищо не съм свършила, само чак… Да. — Мелинда въздъхна.

Разговорът беше съвсем ясен. Сигурно Дон е поканил Мелинда и Камерън, за да отпразнуват завеждането на делото за развод. Последното „да“ по всяка вероятност беше отговор на въпроса дали Вик си е вкъщи. Толкова пъти беше чувал това „да“.

— Съжалявам, Дон… Поздрави Ралф от мене…

В лагера на противника наставаше смут.

Като се върна Мелинда, Вик изведнъж промени решението си и попита:

— Камерън да не е офейкал?

— Сигурно му се е отворила някъде работа до късно.

— По-скоро е офейкал.

— От какво?

— От тебе.

— Врели-некипели.

— Голяма мъка е това за един мъж. Ти май не го разбираш. Камерън просто не е могъл да издържи.

— Кое наричаш мъка?

— Това, което Камерън се опитваше да направи. Сигурно единият билет за Мексико Сити му е свършил добра работа.

Мелинда се закова на място и го погледна. По лицето й Вик видя така ясно, сякаш бе написано, че все пак изключва тази възможност.

— Щом като това те интересува — поде тя, — мога да ти кажа, че Тони е оставил колата си в Уесли незаключена, с отворен прозорец, а на седалката е имало документи и разни други неща. Така че не ми се вярва да е тръгнал за Мексико.

— Не че толкова ме интересува, просто мисля, че е офейкал, и хич не ми се вярва пак да ти се обади.

Пристигна Роджър, настани се в краката на Вик и му се усмихна, сякаш двамата си имаха някаква своя, известна само на тях закачка. Вик протегна ръка и го почеса по главата.

— Ял ли е Роджър? — попита той.

— Откъде да знам!

— Ял ли си, Роджър? — попита Вик, после стана, прекоси хола и почука на вратата на Трикси.

— Влизай!

Трикси се беше разположила сред възглавниците на леглото и четеше.

— Нахранила ли си Роджър?

— Аха. В пет часа.

— Аха. Ясно. И сигурно пак си го накарала да преяде.

— Ама не му стана лошо — отвърна Трикси равнодушно, като повдигна вежди.

— Добре. А ти не огладня ли вече?

— Искам да ям с теб и мамчето! — предварително се намръщи Трикси да не би да й кажат, да яде по-рано и при това сама.

— Само че мамчето може и да не вечеря вкъщи. Може да излиза с Тони.

— Добре тогава. Ще вечеряме двамата.

— Дадено — усмихна се Вик. — Искаш ли да ми помогнеш да приготвим вечерята?

Заедно приготвеха вечеря за трима, и масата сложиха за трима, но Мелинда отказа да седне с тях. Нищо не беше напазарувала и Вик отвори едно пиле-консерва, което от доста време стоеше в шкафа. Извади от дъното на барчето бутилка бяло вино и сипа в чаши на столче на Трикси и на себе си, като сложи и по две кубчета лед. Беше приготвил пюре от батати отгоре с галушки, понеже Трикси много ги обичаше. Двамата надълго и нашироко разговаряха за видовете вина, как се правят, защо са различни на цвят и Трикси така се опи, та взе да твърди, че лимонадата била вино, и то най-любимото й, а Вик я остави да си приказва на воля.