Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— И кой го уби? — запита той с прекършен глас.
— Гарсия де Рада. — Гласът на краля беше спокоен. — Вие винаги сте го подозирали, нали?
Алвар си спомни същото това село няколко месеца по-рано. Бича на Родриго, оставящ червена резка на бузата на Гарсия. Лаин Нунес, опитващ се да успокои яростта на Капитана. И жестоките думи — обвинението в убийството на краля.
— Гарсия е бил — на колко? На седемнайсет или осемнайсет? — попита Родриго. — По заповед на брат си ли е действал?
Рамиро се поколеба.
— Казвам ви истината, сер Родриго, повярвайте ми. Отговорът ми е, че не знам. Дори и тази нощ, когато Гонзалес е мъртъв, пак не бих могъл да ви кажа със сигурност. Мисля, че не. Струва ми се, че граф Гонзалес не е виновен за пролятата кръв на брат ми.
— Боя се, че не споделям вашето мнение. Кой на осемнайсет години ще се осмели да убие краля си, ако не го тласнат към това?
— Не знам — повтори Рамиро. — Но трябва ли да ви напомням, че Гонзалес де Рада умря тази нощ от ужасна смърт, защото остана до сина ви докрай?
— Той ми даде клетва миналата година — невъзмутимо отвърна Родриго. — Гонзалес беше човек, който държи на семейната чест.
— Тогава би ли убил краля си?
— Но освен това държеше и на много други неща, ваше величество. Сред тях властта и богатството. Тогава и той беше по-млад. Би могъл да го направи. Мислех, че вие ще ми кажете.
— Казах ви вече мнението си.
— Така е. Значи ни остава само един въпрос и вие знаете кой е той, ваше величество.
Алвар също вече го знаеше. Последният въпрос. Какво щеше да последва? Искаше му се да е някъде далеч оттук.
— Не обичах Раймундо — тихо каза кралят. — Нито пък Санчес. Те също не ме обичаха. Това за никого не е тайна, Джад ми е свидетел. Баща ми избра странен начин да ни възпита. Но аз знаех, че мога да направя повече за Валедо, а може би и за цяла Еспераня един ден. Нещо, което братята ми не биха могли. Знаех го. По време на изгнанието ми в Ал-Расан, когато хората идваха на юг, за да говорят с мене, аз често давах воля на яда си, че Валедо сигурно ще бъде дадено на Раймундо след смъртта на баща ми. Както и стана.
Кралят замълча за миг, после продължи:
— Много е възможно… някой от слушателите ми в кръчмите или винарните… да е останал с убеждението, че ако Раймундо умре… ненадейно, аз няма да съм особено опечален. Наистина не бях опечален. Няма да си кривя душата. Но ви се кълна в Джад, в живота на моята кралица и в каквото още пожелаете, че не съм замесен в това убийство, нито имам представа как е извършено.
— Тогава откъде знаете, че го е извършил Гарсия? — неумолимо попита Родриго.
— Той ми каза. Искаше да ми каже още, но аз не му позволих.
Родриго беше стиснал юмруци.
— И това е всичко, което направихте? Не му позволихте да ви каже докрай? Възможно ли е? Без наказание, без разкритие? За убийството на един крал? Вие направихте брат му конетабъл на Валедо. Оставихте Гарсия да си живее живота, да прави каквото му хрумне през всичките тези години, докато едва не уби жена ми и децата ми?
— Да — тихо отвърна Рамиро. — Оставих го да си живее живота. Гонзалес де Рада стана конетабъл, защото заслужаваше — не можете да го отречете — и защото вие не искахте да ми служите след смъртта на Раймундо.
— След убийството му!
Кралят разпери ръце.
— Добре, след убийството му. Гарсия никога не получи звания, постове, власт… Нищо от онова, което му се полагаше по рождение. Честно казано, мислех си дали да не наредя да го убият, защото да остане жив беше твърде рисковано, пък и изпитвах отвращение към него. Но… аз съзнавах, че е убил Раймундо, защото е бил убеден, че ще получи одобрението ми… и че е имал достатъчно основания да мисли така. Не бих могъл да убия човек за това. Да, оставих го да живее и запазих тайната. Позволих на Гонзалес да служи на мене и на Валедо. Да служи с чест. Вие бяхте човек на брат ми. Не бих ви молил за помощ и одобрение тогава, сер Родриго, няма да ви моля и сега. Мисля, че вие бяхте сляп за онова, което представляваше Раймундо, и че младостта ви беше достатъчно оправдание.
Алвар почувства промяната в гласа на краля.
— Сега не е оправдание. Вече не сме млади, Родриго Белмонте, и всички тези събития останаха в миналото. Няма да ви моля, но ще ви призова. Това, което ви казах сега, е самата истина. Ще бъдете ли мой конетабъл? Ще поемете ли командването на армията ми?