Лъвовете на Ал-Расан

В Ал-Расан и Еспераня, във Фериерес, Карч и Батиара — дори след време и в далечната източна родина на ашаритите — онова, което се случи тази нощ в горящото селце край Фезана, се превърна в легенда, разказвана толкова пъти от лекари, придворни, войници, в университетите, кръчмите, храмовете, че доби ореола на нещо магично и свръхестествено.

Разбира се, нямаше нищо свръхестествено. Онова, което направи слепият Исхак бен Йонанон в светлината на бялата луна, звездите и факлите, донесени за помощниците му, беше извършено така точно и умело, както пет години преди това в Картада, при раждането на последното дете на Алмалик Първи, и беше също толкова невероятно.

Всъщност дори още повече. Без очи, неспособен да разговаря, освен с помощта на съпругата си, която разбираше всеки издаден от него звук, хванал хирургическия нож за пръв път след ослепяването си, работещ само по спомени и по интуиция, бен Йонанон направи нещо, което дори Галинус само допускаше, че е възможно.

Проби отвор в главата на Диего Белмонте около мястото, което муардът беше повредил, и извади костта, потънала дълбоко в черепа — в онова, което се показа под обелената кожа и отворената дупка. И извади заседналото парче кост, което щеше да убие сина на Родриго още преди синята луна да се присъедини към своята сестра в небето.

Галинус го наричаше трепанация. Джехане го знаеше, Бернарт д’Иниго също. И на двамата им беше добре известно, че никой никога не е правил подобно нещо.

Тя дори не би се опитала. Не би си помислила, че може да опита, да мечтае за това като за нещо възможно. Борейки се с желанието да плаче, тя благоговейно наблюдаваше точните, премерени движения на баща си, който опипа раната, очерта я и взе пилата и длетото.

Когато беше нужно, той им даваше инструкции. Майка й превеждаше, застанала под факлата, която държеше над главите им. Джехане и Бернарт правеха онова, което им нареждаше Исхак — подаваха му скалпел, пила, щипки, попиваха кръвта там, където беше отстранил кожата. Диего беше поставен седнал, за да може кръвта да изтича навън, а не в раната.

Държеше го баща му.

Очите на Родриго бяха затворени. Всичките му усилия бяха съсредоточени върху това да стои неподвижен — Исхак му беше обяснил чрез Елиане, че това е изключително важно. Може би се молеше, Джехане не знаеше. Знаеше само, трогната до сълзи, че момчето не помръдна. Родриго сякаш се беше вкаменил и нито веднъж не направи и най-малко движение по време на тази нечувана, невъзможна операция насред равнината, в която оперираше слепец.

По едно време Джехане изпита нереалното чувство, че Родриго би могъл да стои така с момчето си в ръце вечно, без да помръдне. Че може би иска да бъде така. Като камък, като изваяние — бащата, правещ единственото, което му беше разрешено и достъпно в този миг.