Лъвовете на Ал-Расан

Родриго поклати глава.

— А на мене ми се струва, че имаме три завоевателни войни.

— Естествено. — Този път в гласа на краля се усещаше хлад. — Но духовниците са с нас и ако съм сигурен, че брат ми и чичо ми няма да се обърнат назад и да тръгнат към Валедо, заслугата е тяхна.

— Както и за идването на сина ми тук, предполагам?

— Пратих да го доведат, защото в гнева си реших да използвам оръжието, което само ми се предлагаше.

— Той е дете, а не оръжие, ваше величество.

— Той е и едното, и другото, сер Родриго. Съжалявам, но страната ни е във война. Колко годишен бяхте вие, когато за пръв път потеглихте с армията на баща ми редом с Раймундо?

Не последва отговор, само вятърът прошумоля във високата трева.

— Такава е историята. Трябва ли да си понеса наказанието? — меко попита крал Рамиро. — Надявам се, че не. Вие сте ми нужен, сер Родриго. Тази нощ Валедо няма конетабъл, няма военачалник, а сме насред Ал-Расан.

Алвар пое дълбоко дъх. Никой от двамата мъже дори не го погледна, все едно го нямаше с тях.

— Вие споменахте името на покойния си брат! — каза Родриго внезапно и гласът му вече не беше шепот.

Алвар потрепери. Беше много уморен, а нощният вятър ставаше все по-хладен, пък и раните го боляха, но не беше това причината.

— Винаги съм бил сигурен, че рано или късно ще стигнем дотук — каза Рамиро.

В този миг Алвар осъзна, че кралят го гледа преценяващо. Ето за какво беше нужен на Капитана!

Когато крал Рамиро заговори отново, тонът му беше напълно променен.

— Вие искрено го обичахте, нали? Не мога… никога не бих могъл да разбера защо всички толкова обичаха Раймундо. Дори и баща ми. Той му даде Валедо. Кажете ми, сер Родриго, отговорете ми този път на мене: наистина ли мислите че Раймундо щеше да бъде по-добър крал от мене, ако беше останал жив?

— Това няма значение — отговори Родриго със същия напрегнат шепот.

— Има значение! Отговорете ми!

Тишина. Вятър и стремителни облаци над главите им. Алвар погледна Капитана и внезапно го осени: той се боеше!

— Не мога да ви отговоря — отвърна Родриго. — Той умря твърде млад. Няма как да знаем в какво щеше да се превърне. Знам какво искате да кажете. Че имаше повече чар, отколкото сила. Че беше себичен, неразумен и дори жесток. Вярно е. Беше от всичко това по малко. Но Джад ми е свидетел, че аз познавах само другия човек, за когото животът беше тържество. Вие се оказахте далновиден и силен крал, ваше величество, не бих могъл да ви го отрека. Но аз наистина обичах брат ви. Бяхме млади и заедно в изгнание, после се завърнахме триумфално у дома… и аз винаги съм бил сигурен, че е убит.

— Убит е — каза крал Рамиро.

Алвар преглътна мъчително.

Родриго неволно вдигна ръка и докосна челото си. Остана така за миг.