Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Счупената кост беше извадена — грозна и нащърбена. Исхак нареди на Джехане да провери дали в раната не е останало още нещо. Тя откри още две малки парченца и ги извади с пинцетите, които й подаде Бернарт, после двамата с валедийския лекар съединиха и зашиха кожата, превързаха раната и останаха на колене до момчето.
Положиха внимателно Диего на земята. Родриго се изправи и застана до Миранда. Братът, Фернан, през цялото време беше стоял зад майка си. Джехане си помисли, че трябва да му се даде нещо за сън, но се съмняваше, че би приел.
Бялата луна беше точно над главите им, а синята едва започваше изкачването си в нощното небе на изток. Огньовете бяха угасени. Бяха пристигнали още лекари, повикани от армията на север, и помагаха на оцелелите, които никак не бяха много.
Изглежда, беше минало много време. Исхак, подкрепян от Елиане и Амар, се отдалечи и седна на приготвената за него пейка.
Джехане и джадитският лекар се спогледаха над тялото на момчето. Лицето на д’Иниго беше грозновато, но очите му гледаха умно и топло. По време на операцията той се беше държал спокойно и сигурно, Джехане не беше очаквала подобно нещо от джадитски лекар.
Той се прокашля, борейки се с умората и вълнението.
— Каквото и… — започна той, но внезапно спря и преглътна. — Каквото и да ми се случи, каквото и да правя, това винаги ще бъде най-великият миг в живота ми на лекар. Да бъда малка част от това, което се случи. С вашия баща, който е моят… когото безкрайно уважавам. Заради трактатите му и…
Мъжът замълча, неспособен да продължи. Джехане осъзна, че е уморена до смърт. Баща й сигурно също беше омаломощен, но не му личеше.
— Може и да не оцелее — каза тя. — Знаете го.
Д’Иниго поклати глава.
— Ще оцелее. Не може да не оцелее! Точно в това е чудото. Вие видяхте всичко не по-зле от мене. Костта излезе цялата. Беше безупречно.
— Само че нямаме представа дали човек може да оживее, след като са му отворили черепа по този начин.
— Галинус казва…
— Галинус никога не е правил подобно нещо! За него то е светотатство. Така е и за ашаритите, и за киндатите. За всички нас. И вие го знаете!
Не искаше да повишава глас. Другите започнаха да се оглеждат към тях.
Джехане погледна момчето, което лежеше без свяст под завивките. Беше много бледо от загубата на кръв. В това се криеше най-голямата опасност. Една от всичките. Джехане докосна гърлото му. Пулсът беше много ускорен, но равен. И в мига, в който го направи, Джехане осъзна, че и тя вярва в това. Че момчето ще оцелее. Това беше непрофесионална, безнадеждно емоционална реакция.
Но убеждението й беше непоклатимо.
Тя вдигна поглед към Родриго и съпругата му — жената, която обичаше, майката на това дете — и кимна.
— Всичко е наред. Най-доброто развитие, на което можем да разчитаме.
Изправи се и тръгна към баща си и майка си. Амар беше с тях, което беше много хубаво.
Джехане коленичи пред Исхак, положи глава в скута му, както правеше в детството си, и почувства ръцете на баща си — силните му, уверени ръце — да милват косата й.
След малко се изправи — вече не беше малко момиченце, което търси закрила от родителите си — и се обърна към мъжа, когото обичаше между всички други мъже на света. Амар разтвори ръце и тя му позволи с това докосване да поеме върху себе си всичко, което се беше случило с нейните хора тази нощ в горящата Фезана.
Глава 17
Алвар де Пелино, който беше държал факела над Диего Белмонте в мрака, видя как бащата на Джехане уморено се запътва към края на селото, подкрепян от жена си, за да излезе сам през източната порта на тревистата равнина. Там той коленичи, полюшвайки се, и започна да се моли.
Към Алвар се приближи Хусари, целият покрит с кръв, пепел и пот — като него самия — и промълви:
— Това сигурно е киндатско оплакване. Под двете луни. За мъртвите.
— Онези във Фезана?
— Разбира се. Но, доколкото го познавам, и за Велас. Алвар примигва. За свой срам беше забравил за Велас.
Родителите на Джехане бяха научили едва тази вечер. Докато гледаше стария лекар, който се поклащаше напред-назад в безмълвна молитва, Алвар неочаквано изпита вече познатата увереност: не, нямаше да бъде войник.