Лъвовете на Ал-Расан

Този път кралят не успя да скрие изненадата си. Погледна намръщено Родриго, после отново Амар. Веждите му бяха въпросително вдигнати. Родриго спокойно обясни:

— Двамата бяхме в изгнание в Рагоса по едно и също време. И служехме заедно. Той дойде тук, независимо от смъртната присъда, която го заплашва, за да измъкнем Исхак бен Йонанон и съпругата му от Фезана. Джехане бет Исхак, която виждате, е лекар на отряда ми. Муардите щяха да убият ибн Хайран, ако бяха узнали, че е в града.

— Представям си каква любов ги свързва — промълви крал Рамиро. Той беше висок, красив мъж. И познаваше поезията на Амар. — А как стоят нещата с нас?

— Точно това се опитвам да разбера — каза Родриго. — Амар, винаги сме смятали, че ако тези три армии тръгнат на юг, Язир ибн К’ариф ще премине проливите не по-късно от края на лятото или следващата пролет. Това означава, че иде краят на Ал-Расан.

— За съжаление и аз мисля така — тихо отвърна Амар.

— Кажете ми, кой ще си спомни тогава градините на Ал-Фонтина и слоновата кост в храмовете на Рагоса?

— Не мога да ти отговоря — отвърна Родриго. — Може би ти ще ни помогнеш да не забравяме, не знам. Сега имам по-неотложни грижи. Кралят заяви, че това е завоевателна, а не свещена война, макар духовниците да са с нас.

— Чудесно! — възкликна Амар с престорено въодушевление. — Значи ли това, че само онези, които ви оказват съпротива, ще бъдат разпънати или изгорени живи, докато свещениците пеят химни за възхвала на Джад?

— Нещо такова — безизразно каза Родриго.

— Алмалик от Картада е осъден — тихо се намеси Рамиро. — Заради онова, което се опита да стори на кралицата. Муардите също не могат да разчитат на милост. Не и след тази нощ. Но аз не обичам клането, нито заради тръпката, нито за да удовлетворя свещениците.

— O, нежно завоюване! — възкликна Амар с най-саркастичния си тон. — Конниците на Джад махат от седлата на щастливите ашаритски селяни. А как ще поддържате доброто настроение на храбрите си войници? Като пътем заколите някой и друг киндат? И без това никому не са притрябвали, нали така?

Родриго отказа да захапе въдицата.

— Това е война, Амар. Не сме деца. Ашар и Джад си остават и няма да минем без грозни сцени. А сега, след толкова векове и с тази армия, тръгнала за Сория, ще е още по-лошо.

— Кое може да е по-лошо от грозотата?

— Едва ли си вярваш — каза Родриго. — Но аз мога да ти отговоря поне отчасти. По-лошо е, когато хората изгубят и малкото свобода, която имат, да се докосват до други светове, защото тези светове са потънали в омраза. Това може да ни се случи занапред. — Той се поколеба. — И е твърде вероятно да се случи, Амар. И аз не храня повече илюзии от тебе. Няма да има щастливи селяни там, където премине войската. Ние ще се опитаме да завоюваме Ал-Расан, ще направим онова, което трябва да направим, и ще властваме над ашаритите така, както халифите и местните царе са властвали над джадити и киндати.