Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Сега ли? - попита Нинив и погледна нагоре към тясната камениста пътека към пещерата.
Ранд кимна и поведе. Усилилият се вятър ги запердаши, докато се катереха по пътеката. Ранд беше избрал облеклото си грижливо. Червеното му палто, извезано с дълги трънливи диви рози на ръкавите и златни чапли на яката, беше двойник на едно от онези, които Моарейн бе уредила да получи във Фал Дара. Бялата риза с дантела отпред беше ушита в Две реки. Каландор на гърба му, мечът на Ламан - на бедрото му. От дълго време бе избрал да носи това и чувстваше, че е най-уместно.
Ветровете го блъскаха, заплашваха да го хвърлят долу. Но той напираше нагоре, изкачваше стръмния връх, стиснал зъби от болката в хълбока. Времето сякаш имаше по-малко смисъл тук и той имаше чувството, че е вървял дни наред, когато стигна равната площадка пред пещерата. Обърна се, опря длан на скалата до зейналата паст и погледна над долината.
Силите му в долината изглеждаха толкова уязвими, толкова незначителни. Щяха ли да могат да удържат достатъчно дълго?
- Ранд… - промълви Нинив и го хвана за ръката. - Може би трябва да отдъхнеш.
Той проследи погледа й, надолу към хълбока му. Раната му, старата рана, отново се беше отворила. Усети кръв в ботуша си. Беше потекла надолу по крака му и когато премести стъпалото си, остави кървава следа.
„Кръв на скалите…”
Нинив вдигна ръка към устата си.
- Трябва да се случи, Нинив - каза Ранд. - Не можеш да го спреш. Пророчеството не казва дали ще преживея това. Това винаги ми се е струвало странно. Защо ще упоменава за кръвта, но не и какво става после? - Поклати глава и измъкна Каландор от ножницата на гърба си. - Моарейн, Нинив, ще ми заемете ли силата си, като се включите в кръг с мен.
- Искаш ли една от нас да води - попита колебливо Моарейн, - за да можеш да го използваш безопасно?
- Не се каня да се пазя. Кръг, моля.
Двете жени се спогледаха. Докато той водеше кръга, друг можеше да удари и да му отнеме контрола. Молбата му явно не им хареса. Ранд не беше сигурен дали трябва да е доволен, че двете бяха започнали да се разбират… може би по-скоро трябваше да се притесни, че се съюзяват срещу него.
Това май беше мисъл от по-прости времена. По-лесни времена. Усмихна се горчиво, но знаеше, че усмивката не стигна до очите му. Моарейн и Нинив го захраниха със силата си и той я прие. Том целуна Моарейн, а после тримата се обърнаха и погледнаха отвора пред тях. Водеше обратно надолу, към подножието на планината и огнената яма, най-близкото до онова, което този свят знаеше като обиталището на Тъмния.
Сенки от върналото се слънце затъмниха устието на пещерата. Вятър го задърпа, стъпалото му бе топло от собствената му кръв. „Няма да изляза жив от тази яма”, помисли Ранд.
Вече не го интересуваше. Оцеляването не беше целта му. От много време не беше.
Искаше да направи това както трябва. _Трябваше_ да го направи. Беше ли времето подходящо? Беше ли го замислил достатъчно добре?
ВРЕМЕ Е. ДА СЕ ЗАЕМЕМ СЪС ЗАДАЧАТА.
Гласът го изрече с неизбежността на земетръс, думите завибрираха в него. Повече от звук във въздуха, много повече, думите заговориха като една душа на друга. Моарейн ахна, широко отворила очи.
Ранд не се изненада. Чувал беше този глас веднъж и осъзна, че го беше очаквал. Надявал се беше поне.
- Благодаря ти - промълви Ранд.
И пристъпи напред във владението на Тъмния, като оставяше зад себе си диря от кръв.
Глава 24
Да пренебрегнеш поличбите
Фортюона, императрица на Сеанчанската империя, наблюдаваше съпруга си, докато той даваше заповеди на войските. Бяха строени извън двореца в Ебу Дар, а самата тя седеше на пищен подвижен трон, снабден с пилони отдолу, за да може да се носи от дузина войници.
Тронът й придаваше величие, но също така създаваше илюзия за неподвижност. Един убиец щеше да допусне, че не може да се движи бързо, облечена в официалните си копринени одежди, с роклята й, надиплена отпред и спускаща се до земята. Щеше да се изненада от това, че можеше да се измъкне от връхните си дрехи с едно перване на китката.
- Той се е променил, Превелика - каза й Беслан. - И все пак не е. Не знам какво да мисля вече за него.
- Той е това, което Колелото ни е изпратило - отвърна Фортюона. - Преценил ли си какво ще направиш?
Беслан продължи да гледа напред. Беше необуздан, често пъти управляван от чувствата си, но не повече от другите алтарци. Бяха страстен народ и чудесна добавка към империята, след като вече бяха добре обуздани.