Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Разбира се, всеки знае.

Обзалагам се, че това не е никакво злато, само ти си мислиш така.

Не, баща ми е намирал толкова злато! Той научи и мен как да го търся.

Ех, да можех да намеря цял слитък! Ти би ли искал да намериш?

Охо-о, и още как! Ще си купя, майка му стара, един такъв голям бонбон, какъвто никога не си виждал.

На мен не ми позволяват да псувам, но аз си псувам.

Аз също. Хайде да вървим на извора.

Момичетата също намираха връстнички и със смущение разказваха за своите успехи, за своите планове за бъдещето. Жените шетаха край огньовете, бързаха да приготвят храна за гладното семейство — свинско; ако парите бяха повечко — свинско, картофи и лук. Питки с повече подправки, свински рибици, пържоли и чер, горчив чай, налян в консервена кутия. Ако парите бяха малко — пържеха се в говежда лой царевични питки: зачервени на огъня, хрупкави.

Семействата, които имаха доста пари или просто ги пилееха, ядяха консервиран зелен боб, консервирани праскови, купешки хляб и бисквити. Но те трябваше да се крият с храната по палатките си, защото не беше хубаво да ядат такива вкусни неща пред другите. Впрочем децата, които ядяха пържените си питки, подушваха миризмата на топлещия се зелен фасул и жално въздишаха.

Когато свършваше вечерята и съдините биваха измити и изтрити и настъпваше тъмнина, мъжете клякаха един до друг да си поговорят. Те разговаряха за земята, която бяха напуснали. Какво ще бъде занапред, не знаем, казваха те. Провали се нашата страна.

С време всичко ще се оправи, само нас няма да ни има на предишните места.

Може би, мислеха си те, може би сме сгрешили нещо, без да знаем това.

Един ми каза — той е човек, който знае много неща, има достъп до правителството… Та той ми каза, че водата била виновна за това. Ако сме орали напряко на хоризонталите, а не надлъж, нямало да се подмива и свлича почвата. Кой знае — нямаше време да проверяваме. А трактористите също оряха надлъж. Карат една бразда по цели четири мили и не завиват нито веднъж надясно или наляво.

Мъжете тихо си разказваха за родния дом. Аз си направих малък зимник под вятърната мелница. Държахме там дините, млякото, биехме каймака му. Като влезеш там по пладне в най-големия пек, полъхне те един хлад — чудо работа! Разрежеш диня — толкова студена, че зъбите ти изтръпват. А от цистерната капе вода.

Те си разказваха трагедиите: Имах един брат, Чарли. Косите му бяха жълти като царевица. Беше вече голям. Свиреше на акордеон много хубаво. Един ден, като брануваше в полето, се наведе да се освободи от юздата и изведнъж гледа — гърмяща змия, съска ли, съска! Конете го повлякоха, браната мина през него. Разпори със зъбците си корема му, изскочиха му червата, всичката кожа се смъкна от лицето му… Ах, господи!

Те говореха за бъдещето: Как ли ще бъде там в Калифорния?