Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Искаше да им изкрещи извинението си: „Не съм аз тази, която ви го причини!“ — сетне си спомняше, че го беше приела и сега те имат право да я мразят, че тя е едновременно роб и надзирател, както и всяко човешко същество в страната, и омразата беше единственото нещо, което хората можеха да изпитват един към друг.

Беше намерила утеха, за два дни, в гледката на градовете, които преминаваха покрай прозореца й — фабриките, мостовете, електрическите надписи, билбордовете, надвиснали от покривите на домовете: претъпканото, мръсно, активно, живо стълпотворение на промишления Изток.

Но градовете бяха останали назад. Сега влакът прекосяваше прериите на Небраска, а тропотът на сцепките звучеше така, сякаш трепери от студ. Тя виждаше самотните силуети, които някога са били ферми, в празните парцели, които някога са били поля. Но огромният изблик на енергия на Изток, поколения назад, беше пръснал бляскави капки из празнотата — някои бяха изчезнали, но някои още бяха живи.

Тя се сепна, когато светлините на малък град прелетяха покрай вагона й и с изчезването си го оставиха още по-тъмен от преди. Тя не мръдна, за да запали лампата. Седеше неподвижно и гледаше редките градчета. Когато някой електрически лъч преминеше по лицето й, то беше като мигновен поздрав.

Тя ги гледаше как минават покрай нея, написани по стените на скромни сгради, по почернели от сажди покриви, по тънки комини, по извивките на цистерни: Комбайни „Рейнълдс“ — Цимент „Мейси“ — Пресована люцерна „Куинлън и Джоунс“ — Домът на дюшеците „Крофърд“ — Зърно и фураж „Бенджамин Уайли“ — думите се издигаха като знамена към празния мрак на небето, като неподвижни форми на движение, на усилие, на кураж, на надежда, паметници на това колко много е било постигнато на самата граница с празнотата на природата от хора, които някога са били свободни да постигат. Тя видя домове, построени нарядко и в уединение, малки магазинчета, широки улици с електрическо осветление, като няколко светли линии, които се пресичат по черния лист на пустите земи; видя призраците между останките от градове, скелетите на фабрики с порутени комини, труповете на магазини със счупени витрини, наведени стълбове с парчета от кабели; видя внезапен блясък, рядката гледка на бензиностанция, лъскав бял остров от стъкло и метал под огромната черна тежест на празнотата и небето. Видя фунийка за сладолед, направена от светещи тръби, окачена на един уличен ъгъл, потрошена кола, паркирана отдолу, с младо момче до вратата и момиче, което излизаше с лятна рокля, развята на летния вятър… тя потрепери и заради двама им с мисълта: не мога да ви гледам, защото знам какво е било необходимо, за да ви се даде вашата младост, за да ви се даде тази вечер, тази кола и фунийката сладолед, която ще си купите за четвърт долар. Видя на един ъгъл в края на града една сграда, която просветваше с редици бледосини светлини, индустриалните светлини, които обичаше, със силуетите на машини в прозорците и билборд в мрака на покрива… и внезапно тя орони глава върху ръката си и остана така — разтреперана, викайки беззвучно на нощта, на себе си, на всичко човешко, което беше останало във всяко живо същество: не позволявай да изчезне! Не позволявай да изчезне!