Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Капитан Смайт мълчеше. Чан го гледаше внимателно. Бяха достатъчно близо, за да успее евентуално да отбие удара на сабята му с бастуна и да го достигне с камата. Ако Смайт продължеше да упорства в глупостта си, нямаше да има избор.
— Казаха ми друго… — каза Смайт много бавно. — Използвали сте го като щит.
— И кой ви го каза, Бленхайм ли?
Капитанът не отговори, все още гледаше гневно.
— Говорех с Рийвс — каза Чан. — Бленхайм ни видя. Поне видяхте ли трупа? Рийвс е прострелян в гърба.
Смайт се поколеба, овладя гнева си и след миг свали сабята.
— Ще ида да огледам тялото. — Погледна стълбите, а после отново Чан. Изражението му се промени, все едно го виждаше наново, вече не през булото на яростта.
— Ранен сте — каза Смайт, извади кърпичка и я хвърли на Чан. Гой я хвана във въздуха и избърса устата и лицето си. За пореден път мисълта, че наистина умира, поколеба решимостта му да продължи — какъв смисъл имаше, какъв смисъл бе имало изобщо? Погледна Смайт — добър човек, без съмнение, самият той огорчен, но подкрепян от униформата си, от уважението на хората си, и — кой знае — от жена и деца. Изведнъж му се дощя да изръмжи, че не желае нито едно от тези неща, че му е омразна самата мисъл за такъв затвор, че му е омразна дори добротата на Смайт. Също както мразеше себе си, защото обичаше Анжелик или защото бе загрижен за Селесте? Бързо извърна очи от угрижения поглед на капитана. Щеше да умре тук, в Харшморт.
— Да, но нищо не може да се направи — каза хрипливо. — Съжалявам за Рийвс. Но трябва да ме чуете. Отвлечена е една жена, жената, за която ви казах, Селесте Темпъл. Те ще й направят нещо — адска церемония. Виждал съм я — това е по-лошо от смъртта — и ви уверявам, че и тя по-скоро би умряла. Умолявам ви, кажете ми какво става горе!
— Боя се, че не знам много — току-що влязох в къщата. Бяхме навън заради пристигането на полковника…
— Аспиш?
— Да, станало е нещастие. Те пристигнаха от провинцията, някаква злополука, херцогът на Сталмере…
— Но в голямата зала влизат хора, за да гледат церемонията — каза Чан. — Няма време…
— Не зная нищо за това. Навсякъде има хора, а къщата е огромна. Всичките ми войници са заети със свитата на херцога, след като кацна…
— Кацна?
— Няма време да ви обяснявам. Но цялото домакинство е с главата надолу…
— Значи може би все още има надежда!
— За какво? — попита Смайт.
— Трябва само да стигна горе и някой да ме упъти.
Видя, че Смайт се разкъсва между желанието да му помогне и съмнението. А може би присъствието на Аспиш го бе подтикнало към бунт?
— Прехвърлянето ни към двореца… — започна Смайт тихо сякаш в отговор на мисълта на Чан — беше съпроводено от значително увеличение на заплащането на всички офицери… животоспасяващо за хора, които са били в чужбина години наред и са затънали в дългове… не би било изненадващо, ако възнаграждението — парите, които се харчат сега, се окажат… капан.
— Вървете при Рийвс — тихо каза Чан. — И говорете с хората си, които бяха там. Те ще ви последват. Чакайте и бъдете в готовност… Когато моментът настъпи, повярвайте ми, ще знаете какво да направите.
Смайт го погледна неуверено. Чан се разсмя — сух грак на гарван — и го потупа по рамото.
— Къщата е наистина объркваща — прошепна му Смайт, докато се качваха по стълбата и се промъкваха в коридора на приземния етаж. — В лявото крило най-голямото помещение е балната зала — сега е пълна с хора, а в дясното има огромен коридор с огледала, който води в частни стаи и апартаменти, в момента също пълни с хора. В дясното крило има и вътрешен коридор, който води до едно вито стълбище — не съм се качвал там. В коридора пазят мекленбургски стражи.
— А центърът на къщата? — попита Чан.
— Голяма зала за приеми, кухни, перални помещения, стаите на персонала, там е управителят Бленхайм с хората си.
— Къде е кабинетът на лорд Вандаариф? — внезапно попита Чан. — В задната част на къщата ли?
— Да. На приземния етаж. Не съм ходил там. Цялото ляво крило е запазено за специални гости и малоброен доверен персонал. Без драгуни.
— И като стана дума за това — каза Чан, — какво правите тук? Кога дойдохте от министерството?
Смайт се усмихна горчиво.
— Историята ще ви се стори забавна. Когато хората ми бяха сменени от постовете си, получих спешно нареждане — предположих, че е от полковника ми — да отидем в хотел „Сен Роял“. Там — макар че семейните скандали не влизат в обичайните ни задължения — ме посрещна една особено превзета жена, която ме информира, че трябвало да я придружа незабавно до това имение с влака.