Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Отваряше се навътре, пантите бяха наскоро смазани и безшумни. Чан влезе в друг извит коридор. През малките пролуки по вътрешната стена се процеждаше светлина, като във вътрешността на стар кораб — по-точно като дълбините на затвор. Вътрешната стена беше обточена от килии. Отиде до най-близката — тук дръжките също бяха отрязани и вратите бяха завинтени за касите. Отмести капачето на шпионката и ахна.
Отсрещната стена на килията, макар и препречена от решетки, разкриваше цялата голяма зала. Чан се съмняваше някога да е виждал място, което да го изпълва с такъв ужас. Адска катедрала от черен камък и блестящ метал.
В центъра на помещението се издигаше огромна желязна кула, която стигаше до тавана (ярката светлина в залата идваше от големи полилеи, окачени на вериги). Подът беше оплетен и омотан в ярките тръби и кабели, които се спускаха от стените към основата на кулата, сякаш някакво механично море се разбиваше в подножието на странно забит в земята фар. Лъскавата повърхност на кулата беше осеяна с малки шпионки. Затворниците в кошера от открити килии нямаше как да знаят дали отвътре ги гледа някой, или не. Чан знаеше, че при такива обстоятелства затворниците неволно започват да се държат така, все едно някой ги гледа непрекъснато, и бунтовният им дух бива неумолимо сломен от невидима ръка. Изсумтя на идеалната идеологическа уместност на тази чудовищна структура за настоящите й господари.
Не виждаше основата на кулата от мястото, където стоеше, и тъкмо се канеше да намери друго място за наблюдение, когато чу звън на метал и забеляза някакво движение в една от отсрещните килии. Крака… някакъв мъж слизаше в килията по някаква стълба. Внезапно чу друг звън по-близо, от дясната си страна. Преди да види откъде идва, чу трети, точно над главата си. В тавана се отвори капак и през отвора се плъзнаха краката на мъж със синя униформа — опипваха за закачената на стената метална стълба, която Чан не беше забелязал. От другата страна в килиите също пече се спускаха мъже и жени, обикновено първо слизаше мъж, който помагаше на дамите. Сядаха на сгъваеми столове, които подреждаха в затворническите килии, все едно бяха частни ложи в театъра. Мъжът със синята униформа — някакъв моряк вероятно весело се провикна през отвора към следващия зрител.
Ако останеше на мястото си до шпионката, Чан нямаше да успее да направи нищо, нямаше да може да се намеси в това, което щеше да започне, каквото и да беше то. Колкото и неща да бе открил, беше сбъркал мястото, на което търсеше Селесте. Беше сигурен, че тя ще е част от зрелището, което бе организирал графът — и в момента може би слизаше през централната кула.
Хукна. Дробовете му откликваха на всяко вдишване с вълна остра болка. Плю — този път повече кръв — и пак прокле глупостта си, че не беше убил графинята веднага, когато бе имал тази възможност. Продължи напред, търсеше стълбище, някакъв начин да се качи до приземния етаж, трябваше да е наблизо — и го видя в същия миг, когато чу стъпки, които слизаха право към него. Не можа да се измъкне достатъчно бързо, така че извади острието от бастуна и зачака. Дишаше задъхано, устните му бяха изцапани с червено.
Не знаеше кого очаква да види, но определено не и капитан Смайт. Щом го видя, офицерът спря като закован на стълбите.
— Какво става? — изсъска Чан. — Нещо става горе.
— Мислят ви за мъртъв. Аз ви мислех за мъртъв, но никой не намери трупа. Реших да се уверя лично.
Извади сабята си и тръгна напред.
— Капитане, голямата зала… — почна Чан.
— Повярвах ви като глупак и вие убихте един от хората ми — изръмжа Смайт. — Същия, който спаси коварния ви животец!
Хвърли се напред и Чан отскочи и се блъсна в стената на коридора. Капитанът замахна към главата му и Чан се наведе и се претърколи встрани. Острието се заби в мазилката и вдигна бяло облаче прах.
Смайт се приготви за нова атака. В отговор — нямаше никакви шансове да оцелее в битка срещу него — Чан се изправи и застана в средата на коридора, разперил широко ръце, като на разпятие, открито канейки Смайт да се хвърли към него. Изсъска с гняв и безсилие:
— Щом смятате така, правете каквото искате! Но ви казвам — не съм убил Рийвс!
Смайт спря, върхът на сабята му беше само на педя от гърдите на Чан.
— Питайте хората си! Те бяха там! — продължи Чан. — Рийвс беше застрелян с карабина, застреля го… как му беше името… надзирателят, Бленхайм, управителят на имението! Не бъдете глупак!