Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Глава XXXІІІ
Оплакването на мисис Мърдл
Примирявайки се с неизбежната съдба, решавайки да приеме в края на краищата ония и подчинявайки възгледите си на тази принуда — нещо, което, както бе подсказала още в разговора си с Артър Кленъм, тя очаквала да се случи, мисис Гауън великодушно реши да не се противопоставя на брака на своя син. За зреенето и узряването на това решение тя вероятно е била повлияна не само от майчинските си чувства, но от още три други разумни съображения.
Първото от тях трябва да е било, че синът й никога не бе загатвал и най-далечно намерение да иска нейното съгласие, нито пък притеснение от това, че ще трябва да постъпи против волята й; второто бе, че пенсията, връчвана й от благодарното отечество (и от един Барнакл), щеше да се отърве от известни синовни посегателства, когато нейният Хенри бъде вече оженен за любимото единствено дете на един човек с добро материално положение; и третото, че дълговете на нейния Хенри щяха да бъдат изплатени още на самия парапет на олтара от неговия тъст. А когато към тези три благоразумни съображения се прибави и фактът, че мисис Гауън даде съгласието си още в същия миг, щом узна, че мистър Мийгълс е дал своето, и че несъгласието на мистър Мийгълс за брака бе единствената пречка за неговото осъществяване, тогава става съвсем вероятно вдовицата на покойния специален пълномощник по титла, но без специални пълномощия, да е прехвърлила всички тези мисли в пресметливия си ум.
Сред нейните роднини и познати обаче тя поддържаше личното си достойнство и достойнството на Барнакловата кръв, като усърдно разиграваше преструвката, че това било една много злополучна история; че тя била дълбоко огорчена; че Хенри действувал под влиянието на дълбока заблуда; че тя се била противопоставяла дълго, но какво ли можела да стори една бедна майка? И тям подобни. Тя вече бе повикала Артър Кленъм, за да бъде свидетел на тази басня пред семейство Мийгълс; а сега продължаваше да постъпва така, като внушаваше същото и на самото семейство. При първата среща, с която удостои мистър Мийгълс, тя изпълни ролята на жена, неутешимо, но примирено отстъпваща пред неудържимия натиск. С най-изискана учтивост и благородни маниери тя съумя да се престори, че именно тя — а не той — е създавала трудностите и най-сетне е склонила; и че жертвата е била от нейна страна, а не от негова. Същата преструвка, със същата учтива ловкост, тя успя да хързулне и на мисис Мийгълс, тази чистосърдечна женица, както фокусникът подхвърля скрита карта; а когато пък нейният син й представи бъдещата й снаха, тя каза, приемайки я в своите прегръдки:
— Мила моя, но какво сторихте с моя Хенри, че тъй го омагьосахте! — и в същото време позволи няколко сълзи да изтърколят пред себе си немалко прашинки от пудрата по носа й като дискретен, но трогателен знак, че вътрешно страда много, макар външно достойно да понася нещастието си.
Сред приятелите на мисис Гауън (която имаше претенциите хем самата тя да бъде от Обществото, хем в същото време да поддържа близки и приятелски връзки с тази могъща Сила) мисис Мърдл заемаше едно от предните места. Вярно е, че бохемите от Хемптън Коурт всички до един виреха носове пред Мърдл, смятайки го за парвеню; но ги провесваха и се просваха благоговейно пред неговите пари. И в това уравновесяване на положението на носовете си не се различаваха кой знае колко от Финансиста, Адвоката и Епископа, нито пък от другите като тях.
Мисис Гауън се отправи към мисис Мърдл на едно самосъчувствено посещение, след като вече бе дала гореспоменатото благосклонно съгласие. За целта пропътува до града в карета с един кон, непочтително наричана в оня период на английската история „кутийка“. Тя принадлежеше на един човек, който я караше сам и я отдаваше или за цял ден, или пък на час на всички стари дами в двореца Хемптън Коурт; но в този катун съществуваше нещо като негласно споразумение, което гласеше, че целият екипаж ще се смята за частна собственост на временния наемател, а пък истинският собственик ще се прави, че не познава никого друг освен настоящия си наемател. Също както Барнакловците от разтакането, най-богатите собственици в целия свят, винаги се правеха, че не са и чували за друга някаква своя работа освен за работата, която в момента държаха в ръка.