Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Сега тя се бе окуражила и му отвърна по привичния си начин:
— Колко сте добър! Но дори да нямаше в тази случка нищо, заради което да съжалявам и да се срамувам, тя все пак е израз на такава неблагодарност за…
— Замълчете! — каза Кленъм усмихнато и докосна устните й с ръка. — Не съм очаквал от вас, вие — която помните дълго и помните всичко, да забравяте толкова лесно. Трябва ли пак да ви напомням, че аз не съм нищо друго и никога не съм бил друго освен приятел, на когото се съгласихте да вярвате и да се доверявате? Не. Не сте забравили това, нали?
— Опитвам се, иначе преди малко, когато обърканият ми брат беше тук, щях да го сторя. Но и вие ще си спомните, че той е отраснал в този затвор и няма да го съдите прекалено строго, бедното момче, знам това!
Когато при тези думи вдигна очи към него, тя погледна лицето му по-отблизо, отколкото друг път, и каза с променен глас:
— Болен ли сте били, мистър Кленъм?
— Не!
— Нито сте уморен? Не страдате ли? — запита го тя развълнувано.
Сега вече Кленъм се зачуди как да й отвърне. В отговор той каза:
— Да си призная, имах известни тревоги, но те вече преминаха. Толкова ли ми личи? Въобразявах си, че съм много по-силен и по-сдържан. Така си мислех. Но май ще трябва да се поуча от вас. Кой би могъл да ме научи по-добре?
И през ум не му минаваше, че тя вижда у него неща, които никой друг не бе в състояние да види. И през ум не му минаваше, че в целия свят нямаше други очи, които да го виждат в такава светлина и с такава сила, както нейните.
— Но това ме довежда до нещо, което бих искал да ви кажа — продължи той, — и следователно няма да се сърдя на собственото си лице и да го обвинявам, че уж ме представяло в друга светлина и ми изневерявало. Освен това привилегия и удоволствие е да се доверя на моята малка Дорит. Нека си призная тогава, че забравяйки своята улегналост и своята напреднала възраст, забравяйки, че времето ми за неща от този род е вече отдавна отминало поради еднообразието и нищожната радост, сред които премина животът ми, без да го усетя — забравяйки всичко това, аз си въобразих, че съм се влюбил.
— Аз познавам ли я, сър? — запита малката Дорит.
— Не, дете мое.
— Не е ли това дамата, която бе тъй мила с мене заради вас?
— Флора? Не, не. Нима сте си помислили…
— Никога не съм го вярвала докрай — каза малката Дорит по-скоро на себе си, отколкото на него. — Учудвах се, че може да е тъй.
— Както и да е! — каза Кленъм, примирен с чувството, което го бе обзело в алеята през оная вечер с розите, чувството, че е възрастен човек, който вече е привършил с тази част на своя живот. — Разбрах грешката си и се поразмислих малко над това — с две думи, доста си помислих — и поумнях. И след като поумнях, преброих си годините, огледах се да видя какъв съм, погледнах към миналото, погледнах към бъдещето и разбрах, че скоро вече ще побелея. Разбрах, че вече съм се изкатерил по хълма, преминал съм по равното плато горе и бързо се спускам надолу.
Да бе знаел остротата на болката, която причиняваше на това търпеливо сърце с тези свои думи! Особено пък като ги казваше, за да я отпусне и успокои.
— Разбрах, че дните, когато подобно нещо би ми подхождало, би било хубаво, би било надеждно или щастливо за мене, или изобщо би имало каквато и да е връзка с мене, са отлетели и никога вече няма да се върнат.
О, да бе знаел, да беше знаел! Да би могъл да види камата в собствената си ръка и жестоките рани, които нанасяше в преданото кървящо сърчице на своята малка Дорит!
— Но вече се свърши и аз отвърнах лице от това. Ала защо ли разправям всичко това на малката Дорит? Защо ли ви показвам, дете мое, годините, които ни разделят, защо ли ви напомням, че отдавна съм минал — с целия си досегашен живот, времето, което едва сега започва да тече за вас?
— Защото ми вярвате, затова, надявам се. Защото знаете, че нищо не би могло да ви засегне, без да засегне и мен; че нищо не може да ви направи щастлив или нещастен, без да направи и с мен, която съм толкова благодарна, същото.
Той долови трепета в гласа и видя искреното й лице, видя ясните й верни очи, видя развълнуваната й гръд, готова да се хвърли радостно към него, за да приеме тя смъртоносната рана, насочена към него, с умирающия вик: „Обичам го!“; но и най-далечната представа за истината не го озари. Не. Той виждаше преданото малко същество с неговите износени обувки, девойката — в простичката й рокля, в нейния затворнически дом; в тялото — крехко дете, героиня по дух; и светлината на нейния простичък живот затъмняваше всичко друго наоколо.