Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— При всички обстоятелства — продължи той с насмешливи искрици в очите — това вече няма никакво значение. Хагбарт Хеле кацна на Флесланд преди повече от час с частния си реактивен самолет. Отдавна е заминал от летището.
Усмивката му цъфна съвсем като плавник на мъртва акула край неохраняван плаж.
— Много думи за нищо — измърморих аз и бързо се отдалечих, за да не забележи по изражението на лицето ми, че ми бе нанесен голям удар. Когато всичко дойде на мястото си, може би и аз щях да си пусна подобни мустаци.
Изпих чаша кафе, докато чаках стрелките на часовника да покажат времето, когато другите хора заемат местата си в канцелариите и започват да разгръщат сутрешните вестници. Пътници с чиновнически чанти се бяха отправили навън към първия самолет за Осло. Въздухът беше топъл и те носеха светлите си шлифери преметнати на ръка. Между тях нямаше нито една жена. Щяха да се върнат обратно още вечерта и нямаше нужда да вземат със себе си и секретарките.
В девет часа се обадих в трикотажната фабрика, която бе собственост на брата на Хагбарт Хеле, и попитах за директора. Бодър женски глас ми отговори, че за съжаление през този ден няма да бъде възможно да се срещна с него, но бих могъл да разговарям с икономическия директор. Попитах я дали знае къде се намира директорът, но както всяка добра секретарка от тази категория тя само отговори, че той бил зает с „други въпроси“. Благодарих, затворих слушалката и излязох от телефонната кабина.
Когато потеглих с автомобила отново към града, небето сияеше ведро. Пейзажът наоколо се простираше като зелен килим, а планините около Берген се издигаха синьо-сиви на хоризонта и ставаха все по-близки и все по-близки подир всеки оставащ зад мен километър. Между хълмовете се стелеше лека мъгла, която обгръщаше кичестите корони на дърветата. Именно там бе мястото, към което се бях насочил.
Рай, така скромно наричаха една част от града, която се намира на пътя към същинския център. И съвсем не без основание, въпреки че този район може да се разшири като такова понятие чак до Клопедал и Хуп на юг и до Фьосангер на север. Тази област, която лежи на склона към Нурдосванет, принадлежи към най-пищните в целия Бергенски регион и е увила в зеления си вълнен килим вилите на няколко поколения богаташи. Когато паркирах стария сив „Мини Морис“ от сенчестата страна на пътя, той съвсем се сля със сянката на дърветата.
Докато я отварях, тежката порта проскърца слабо, а мраморният чакъл захриптя под стъпките ми нагоре, по дългата алея на градината, покрай изящно оформените цветни лехи, където вече цъфтяха и първите есенни ранни цветя, но никакво куче не се втурна насреща ми, за да покаже, че са го отвързали.
Градинската алея не водеше към терасата, пък и съвсем нямах намерение да развълнувам някого, тъпчейки по грижливо поддържаната трева. Продължих нагоре към черно боядисаната сводеста врата и натиснах звънеца.
Отвори ми двайсетгодишно момиче с дълга светла коса, облечено в черна рокля и с бяла престилка. Очите й бяха сини с цвят на замръзнали теменужки. Тя доста студено ме попита:
— Какво обичате?
Отговорих смело:
— С удоволствие бих поговорил с Хагбарт Хеле.
— Договорили ли сте се?
— Не, за съжаление. Не успях да му се обадя предварително, но…
Тя започна да затваря вратата. Подпъхнах крак в отвора на вратата и продължих:
— Сигурен съм, че ще иска да говори с мен.
— Вие всички говорите така — каза тя. — Бъдете добър и махнете крака си. — Момичето погледна надолу към обувката ми с такова гнусливо изражение, сякаш виждаше умряла котка.
— Какво става тук? — прозвуча зад нея суров и сияен глас.
Погледнах покрай нея навътре и видях стените на сиво-бял хол, които бяха от естествен камък, а фугите между камъните бяха запълнени с бял хоросан. От едната й страна бе застанал мъж, дошъл отвътре.
Той бе по-млад от мен. Висок и добре сложен, с късо подстригана руса коса, а цветът на лицето му подсказваше, че често стои на открито. Кожата му бе печена на слънце, а зъбите блестяха здрави и бели. Имаше светлосини очи, като много фин порцелан, но те бяха единственото нещо, което изглеждаше крехко в него. Изтъкан бе от силни, добре тренирани мускули и вероятно притежаваше непоколебима воля, та аз предпазливо отдръпнах назад крака си, сякаш се уплаших да не би той да ми го откъсне.
— Кой сте вие? — попита той. — С какво бих могъл да ви помогна?
Той говореше източнонорвежки, по онзи забележително безличен начин, характерен за богаташките деца от западния край на Осло. Някои го наричат коректен „рикемол“, въпреки че това не е нищо повече от малцинствен диалект в един доста ограничен район около най-големия град на страната.