Докато смъртта ни раздели

Продължавах невъзмутимо:

— Убеден съм, че ще поиска да чуе за това, че ще бъде лично заинтересован…

Той ме прекъсна с малко повишен тон и по-остър глас:

— Съжалявам, но не мога да обременявам Хагбарт Хеле с неща, които са станали преди много години. Мога да ви уверя, че Хагбарт Хеле се намира в града изключително поради лични причини. Този ден е един от малкото му почивни дни, които той си позволява през годината, и за мен всъщност е невъзможно да му съобщя за вашето посещение дори и с една дума. Това ясно ли е?

— Не.

— Не? Какво имате предвид с това „не“?! — Лицето му взе да почервенява. Той дойде съвсем плътно до отворената врата, сякаш искаше да ме спре, за да не се мушна вътре. Момичето бе изчезнало.

Казах меко:

— Думата „не“ принадлежи фактически към първите думи, които повечето хора се научават да произнасят още в най-ранна възраст. Възможно е вие, които израствате на Холменколен31, да не сте свикнали да чувате тази дума, но тук, в нашите краища, ние свързваме значението й с една форма на отказ. Не: това означава… Ясно ли е? Не, не е ясно. Моето желание за разговор с Хагбарт Хеле още не ме е напуснало.

Той се наведе напред, превишавайки ме с не по-малко от пет сантиметра.

— Слушайте вие, Веум, или как бяхте? Ние идваме от международните делови кръгове, в които няма учители от неделното училище. Не ми разигравай сцени а ла Богарт, защото не ти стига силицата за това. Както ми подсказва вътрешното чувство, аз мога спокойно да те вържа на фльонга, да те пъхна в плик и да те изпратя за Южна Патагония без обратен адрес. Така че не ме дразни, чуваш ли, Веум?

Погледнах го твърдо в очите.

— Имам достатъчно доказателства, за да обадя Хагбарт Хеле в полицията.

— Аха? А ти знаеш ли, че там, откъдето идваме, си купуваме полицаи в супермаркетите.

— Не и в Берген.

— Тъй ли? Чувал съм обаче други неща. Освен това познавам доста добре миналото на Хеле и съм сигурен, че не съществува абсолютно нищо осъдително и че никой не е в състояние да го обвинява за каквото и да било. Мислиш ли, че ако имаше нещо подобно, той щеше да идва тук всяка година? А сега, Веум, да сложим край на учтивите фрази. Благодаря за разговора. Довиждане.

Той положи широката си длан на гърдите ми и силно ме бутна назад. Олюлях се и едва запазих равновесие, за да не падна по стълбата. Когато се съвзех, той вече бе затворил вратата зад себе си, стоеше широко разкрачен на стъпалото пред нея с отпуснати надолу ръце, с длани, свити в юмруци.

Можех, разбира се, да направя опит да мина покрай него. Щеше да има същия резултат, както ако се бях опитал да съблазня бетонобъркачка.

— Пак ще дойда — обещах му аз, завъртях се на петите си и тръгнах надолу по посипаната с чакъл алея, без да се обръщам.