Цялото кралско войнство

Седнах на една пейка близо до празния корт, запалих цигара и отворих вестника. Изчетох първата страница дума по дума, с механичното усърдие на свещеник, който чете требника, и дори не се сетих за новините, които знаех и които липсваха във вестника. Бях стигнал до третата страница, когато чух гласове, вдигнах глава и видях двама играчи, момче и момиче, които приближаваха кортовете откъм другата страна. След като ме погледнаха равнодушно, те заеха корта в другия край и започнаха да си прехвърлят топката лениво, колкото да се разгреят.

Още от първите удари ми стана ясно, че ги бива в тази игра. И че не им е нужно много време, за да се разгреят. Той беше среден на ръст или може би съвсем малко по-нисък, с голям гръден кош, силни ръце и без никакви излишни тлъстини. Червеникавата му коса беше късо подстригана, от деколтето на спортната му фланелка се подаваха червени косми, а кожата му беше розова като на бебе, покрита с цели петна от кафяви лунички на лицето и раменете. Посред луничките на лицето святкаха сините му очи и се белееше усмивката му. Момичето беше живо, мургаво, с къси кестеняви коси, които се разхвърчаваха след всеки удар с ракетата, със загорели ръце и рамене над белия сутиен, със загорели крака в бели обувки и чорапки и загоряла диафрагма между белите шорти и белия сутиен. И двамата бяха съвсем млади.

Те почти веднага започнаха играта и аз ги наблюдавах иззад вестника. Червенокожият младеж може би не използуваше всичките си възможности, но тя посрещаше добре топките му и дори го караше да тича по корта. От време на време му взимаше и някой гейм. Приятно беше да я наблюдава човек — лека, пъргава като пружина, съсредоточена. Но някога Ан Стантън беше по-приятна, реших аз. Дори си помислих, че в бялата пола, която се размята и увива при движенията на играчката, има много повече красота, отколкото в шортите. Но и шортите бяха хубави. Стояха много добре на това живо, загоряло момиче. Не можех да отрека това.

И не можех да отрека, че докато ги наблюдавах, в гърлото ми застана някаква буца. Защото не аз играех на корта. И не Ан Стантън. Това, че аз не играех на корта, беше чудовищна, крещяща несправедливост. Какво търсеше там този рижав, подстриган като войник младеж? Какво търсеше там това момиче? Изведнъж те ми станаха несимпатични. Идеше ми да ида при тях, да прекратя играта им и да кажа: „Да не би да си въобразявате, че вечно ще играете тенис? Не, това няма да го бъде.“ — „Ама не, разбира се — ще каже момичето, — няма да играем вечно.“ — „Разбира се, че не — ще се обади момчето, — следобед ще отидем да се къпем, а довечера…“ — „Вие не ме разбрахте — ще го прекъсна аз. — Много добре зная, че ще отидете да се къпете, а довечера ще излезете някъде с колата и на връщане към къщи ще спрете на пътя. Но мислите ли, че това ще продължава вечно?“ — „Ами, вечно — ще каже момчето, — идната седмица аз се връщам в университета.“ — „А аз почвам пак училище — ще добави момичето, — но в Деня на благодарността ще се срещнем с Ал — нали, Ал? — и той ще ме заведе на големия мач — нали, Ал?“