Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Затова се осмели да направи още крачка по наводнената, затънала в тръстики равнина – към армията от чудовища. Щяха да ги връхлетят до броени минути, а може би по-малко.
Отвратителният, противен Лоркан им беше дал време да се подготвят. Където и да се намираше копелето.
Роуан не понечи да я спре, когато направи още една крачка, и още една. Трябваше да се отдалечи от тях, да се увери, че всяко въгленче на магията й ще достигне враговете, без да пилее енергията си, за да ги доближава повече.
За целта трябваше да навлезе в блатото сама. Да изчака тварите да я приближат толкова, че да вижда зъбите им. Навярно вече знаеха кой върви през тръстиките към тях. Какво им беше намислила.
Въпреки това не спираха устрема си.
Някъде отдясно се чуха далечните ревове на блатни зверове – несъмнено погнали Лизандра. Елин се молеше да са изгладнели. И да харесват моратско месо.
– Елин.
Гласът на Роуан я достигна през вода, растения и вятър. Тя спря и надникна през рамо към брега, където принцът й като че ли едва се сдържаше да не тръгне след нея.
Силните, непоклатими костици на лицето му се бяха сключили в познатата й маска на воинска свирепост. Но борово-зелените му очи блестяха от сдържана нежност, когато каза:
– Не забравяй коя си. По пътя натам и по пътя обратно. Не забравяй коя си. И че си моя.
Тя се замисли за новите, фини белези по гърба му – браздите от нейните нокти, които беше отказал да излекува с магията си и вместо това беше запечатал завинаги с морска вода, преди безсмъртното му тяло да ги е заличило. Белязала го беше като свой, прошепнал бе до устните й последния път, когато проникна в нея. Така че и той, и всеки друг, който видеше гърба му, да знае, че й принадлежи, че той е неин, а тя – негова.
И защото той беше неин, защото всичките бяха нейни...
Елин му обърна гръб и хукна през равнината.
С всяка стъпка към армията от илкени, чиито криле вече виждаше, следеше водите за зверовете, които Лизандра водеше след себе си, макар и вече да се спускаше все по-надълбоко в огнището на магията си.
От дни кръжеше около ръба й, наблюдавайки бушуващата лава на дъното на дълбоката бездна. И Роуан го знаеше. Фенрис и Гавриел също. Бранеше ги, сушеше дрехите им, избиваше дотегливите насекоми – безобидни начини да облекчи напрежението, да запази самообладание, да свикне с глъбините и натиска на силата си.
Защото, колкото повече се потапяше в нея, толкова повече тялото й, съзнанието й хлътваха под напора. И тогава настъпваше изтощението – когато напрежението надделяваше, когато магията се изцеждаше твърде бързо, твърде алчно, когато от нея не беше останала и капка, а тя продължаваше да дълбае.
Елин спря рязко в сърцето на равнината. Илкените я бяха зърнали да препуска и вече летяха към нея.
Без да подозират, че трима елфи се прокрадват към тях, готови да ги изтласкат с лъковете си към нейните пламъци.
Но дали щеше да прогори с тях щитовете им? Трябваше да изцеди силата си до последна капка, за да ги изпепели наведнъж. Пълното могъщество на Елин, носителката на огъня. И нито въгленче по-малко.
Затова изостави задръжките на цивилизацията, на съвестта си, на човешките закони и се гмурна в огъня си.
Полетя в пъклената бездна и почти забрави за влагата по кожата си, за нарастващия натиск в главата си.
Щеше да се устреми право надолу и да се изтласка от дъното, изнасяйки всичките си залежи от сила на повърхността. Тежестта щеше да е жестока. И най-голямото изпитание за контрола и мощта й. Лесно – толкова беше лесно да прониже като копие сърцевината от огън и пепел. Трудното беше да ги повлече нагоре със себе си; тогава можеше да се пропука.
Потъваше надълбоко и все по-надълбоко в магията си. През далечни, смъртни очи виждаше как илкените наближават със страшна скорост. Милост, ако някога са били човеци, навярно унищожението им щеше да е проява на милост.
Елин разбра, че е достигнала някогашното дъно на силата си, когато в кръвта й заехтя предупредителен камбанен звън. Въпреки това се втурна към горящите недра на ада.
Кралицата на огъня и сенките, Огнената наследница, Елин, Дивият огън, Огненото сърце...
Прогори всяко от званията си, превъплъщавайки се в тях, в онова, което другоземните пратеници я наричаха през зъби, когато докладваха за нарастващата крехка власт на кралицата дете от Терасен. Обещание, прошепнато в мрака.
Напрежението започна да изпълва главата й, вените й.
Далеч зад себе си, на безопасно разстояние от магията си, усети пулсиращите сили на Роуан и Дориан, които готвеха удара, отговор на нейния.