Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Нямаш светлина, редник Гуидо, така ли?
— Двойна смяна, сир. На мястото на Лука. Факлата ми изгасна преди около час.
— Защо не отиде да си вземеш друга факла от сержанта в караулката? — извиси глас мъжът, който очевидно беше с по-висок чин от него.
— Те са чак при Торе Серпиоле, сир. Не исках да напускам поста си.
— Много добре. — Човекът звучеше като убеден, даже и леко впечатлен от подобна отдаденост и дисциплина. — Вече можеш да си ходиш.
Чух отдалечаващите се стъпки на брат Гуидо. И едва сега си позволих да си поема дъх.
— Хей, войнико!
Сърцето ми спря.
— Да, сир?
— Да не си забравиш порциона от грапа! Заслужил си си го!
— Няма, сир! Лека нощ!
— Лека нощ!
Едва след това успях да се отпусна върху сламеника си, изтощена от умора и страх. Но преди да се отдам на съня, огледах отново картата. Не беше лесно да различа каквото и да било, защото линиите на сушата минаваха върху думите от Светото писание — главите и строфите от „Числа“, изписани с черни латински букви. Напрегнах очи в току-що сипващата се зора. Имена на градове не се виждаха. Нищо, което да ми подскаже за кое ъгълче на света ставаше въпрос — само нещо като миниатюрна звезда на северозападния бряг на сушата. Накрая се отказах и напъхах картата в корсажа си, близо до картината. Напрегнах ума си, за да се сетя дали съм виждала подобни очертания по картите, които изучавах под ръководството на синьор Кристофоро.
И докато клепките ми натежаваха, пред вътрешния ми взор изплува образът на тази непозната земя. А тъй като вие не можете да видите онова, което беше пред очите ми, ще ви покажа.
Мисля, че би могло да се опише като ботуш, нали?
Пета глава
Събудих се в килията си, скована от студ. Зората превземаше града. Зефир бе решил да си отмъсти, издухвайки хладните си пролетни ветрове в органната тръба на моята кула, и с дъха си ме беше събудил.
Наблюдавах как слънцето се издига над града и докосва сребърните кули на катедралата. От цепнатината в килията ми се виждаха и двете кули на „Свети Амброзий“, които ме увериха, че събитията през нощта не са били сън. Извадих пергамента от корсажа си, за да разгледам отново картата, но се наложи почти веднага да го напъхам обратно, защото ключът в ключалката се завъртя и вратата се отвори. На прага застана сержантът, който бе надзиравал претърсването ми вчера. Държеше в ръка коприна с цвят на пламъци.
— Нейно височество майка ви ви кани на аудиенция в покоите си — изрече отсечено.
И нищо повече.
Сърцето ми моментално се разхлопа и бузите ми порозовяха, преборвайки студа. Да не би някак си да е разбрала как и къде съм прекарала нощта? Може би чрез същите магии, които й бяха подсказали, че съм напускала стаята си в Болцано?
— Моли ви да облечете това — допълни сержантът и хвърли коприната върху сламеника ми. Което донякъде ме поободри — аз не бих хабила безценна коприна за дъщеря, която я очаква бесило, а вие?
Запитах се дали ще остане да ме гледа как се събличам и обличам — нещо, с което бях свикнала в стария си живот. Но вратата отново се затвори. Аз се измъкнах от старата си рокля и облякох роклята на пламъци. Нямах нищо против да се простя с изпоцапаната розова коприна, защото се беше вкоравила от пот по време на дългото ми пътуване с каретата, а после, снощи, тичането ми из улиците на Милано я беше довършило. Подуших подмишниците си и ми се прииска да разполагах с карамфилово масло, за да го втрия в кожата си, но тъй като наоколо не се виждаше, се примирих. Радвах се, че майка ми не бе изпратила прислужница, която да ме облече, защото тогава щяха да намерят картината, както и колана с парите, дървената карта и страницата от Библията. Косата ми беше спусната и разчорлена, заприличала на птиче гнездо във ветровитата кула, обаче не разполагах с никакви средства, за да я оправя — нито гребен, нито огледало. Затова просто прокарах пръсти през нея, за да разплета поне най-гъстите сплъстявания, а след това я сплетох на дебела плитка, която заметнах върху едното си рамо. И тъй като не знаех какво да правя по-нататък, почуках на собствената си врата. Сержантът отключи, отвори и без да изрече и дума повече, само хвана ръката ми.