Хюрем. Московската наложница

— Ние нямаме ли си разум, че да се водим по мислите на другите? Що за думи са това? Освен това държавата е наше владение, ние сами решаваме. Ти казваш какво мислиш, а ние преценяваме. Решението е взето. Край!

Султан Сюлейман освободи ръката си от Ибрахим, който я дърпаше, опитвайки се да я целуне, и излезе навън толкова гневен, колкото бе и на влизане.

Хюрем чу за случката чак на следващия ден от Хатидже султан. Момичето каза тъжно:

— Ах, Хюрем, затисна ни голяма мъка, като планина. Отношенията на Ибрахим паша с брат ми, владетеля, се влошават.

Тя мислеше, че причината е само дългият език на съпруга ѝ, и разказа случката, както я бе чула. Всъщност събитието, потресло двореца, бе последната капка, която преля търпението на Сюлейман. Ибрахим бе започнал да се държи като втори падишах. Дори веднъж, когато прие посланика на Австрия, си позволи да го порицава така, както би сторил това самият султан:

— Смятай, че срещу теб седи падишахът. Каквото кажа, това е. Недей да таиш напразни надежди за друго мнение. Нашата дума е закон.

Хюрем все още не знаеше, че тя и Хафса султан не са единствените, които мразят Ибрахим. Думите на пашата веднага стигнаха до султан Сюлейман. Падишахът смъмри клеветниците, не ги остави да петнят приятеля му, но начинът, по който Ибрахим бе превишил правата си, жегна дълбоко владетеля. На това отгоре упорството на пашата първо да нападнат Иран вече минаваше всякакви граници.

Хюрем скри радостта си, направи се на загрижена, опитвайки се да утеши Хатидже султан с думите:

— Не се тревожи. Господарят ни смяташе пашата за свой брат, а сега той му е зет. В семейството стават такива неща. Ще се забрави и ще мине.

Но в себе си знаеше, че няма да допусне това да се забрави.

Хърватският чакал не я дразнеше само с желанието да се започне война срещу Иран. Веднъж беше казал:

— Нека, когато нашият падишах го няма, да повикаме принца престолонаследник в столицата като пазител на трона.

— Кой знае как тайничко си разменят вести с Гюлбахар — изсумтя Хюрем, щом чу предложението.

Добре че султан Сюлейман бе отсякъл:

— Не може. Как така престолът ще се поверява на момче, което още дори не е обрязано?

Хюрем усещаше промяната. Макар Сюлейман да не се бе отдръпнал от Ибрахим, крепостта се бе пропукала. От нощта, когато говориха за световните въпроси, тя чувстваше и промяна в държанието на падишаха към нея. Дори и когато се любеха, Сюлейман сякаш беше по-нежен, по-ласкав, по-любвеобилен. Внимателно милваше Хюрем, сякаш в ръцете си държеше изящна стъклена чаша. Докато я обладаваше, не беше груб както преди.

Тази промяна се отрази и на Хюрем. Докато войската се готвеше за война, тя забременя за четвърти път. Само шест месеца преди Сюлейман да се запъти към Унгария, за да даде урок на Карл V, тя роди още един син на падишаха. Султанът радостно пое четвъртия принц в прегръдките си и каза: