Хюрем. Московската наложница

Заровете, които хвърли Хюрем, се оказаха печеливши. Когато научи новината за победата, тя не можа да си намери място от радост. Не знаеше какво да направи по-напред, не я свърташе на едно място. Докато тичаше към покоите на Хафса султан, тя прегръщаше всеки, който се изпречеше на пътя ѝ, независимо дали беше помощник, робиня, черен или бял. Сетарет калфа споделяше вълнението на господарката си с радостни възгласи.

Хюрем прегърна Хафса султан с думите:

— Победихме, майко, победихме!

Арменските, гръцките и иранските слугини не разбираха причината за тази еуфория. Защо една московчанка толкова се радваше на османската победа? Очевидно хасеки играеше роля, за да хвърли прах в очите на околните.

Но Хюрем бе искрена в радостта и вълнението си. Самият султан послуша не Ибрахим паша, а нея и постигна голяма победа. Докато балансираше по въжето, тя не полетя в пропастта, зейнала под него. Непрекъснато злорадстваше: Изгоря, Ибрахим! Оттук насетне звездата на Хюрем щеше да блести не само в леглото, но и в държавата.

И майката на падишаха знаеше, че радостта на момичето е искрена. След последния им разговор Хюрем много се промени. Валиде бе чула, че докато Сюлейман е на поход, по време на Рамазана хасеки е заръчала да носят в покоите ѝ храна за ифтара[98] и сахура[99]. Хафса уж на шега я подпита:

— Какво става, дъще Хюрем, да не си започнала да постиш?

— Не, майко. Поръчвам храна за нашите момичета. Напоследък Мерзука има голям апетит — отвърна девойката и не се задълбочи повече във въпроса.

Но възрастната жена подозираше нещо. Вечери наред виждаше Хюрем да седи под дърветата пред малката джамия, където обитателите на харема ходеха на допълнителната нощна молитва.

— Влез и ти вътре, дъще — покани я веднъж валиде султан.

— Това не е ли грях, майко?

— Защо да е грях, Хюрем ханъм?

— Възможно ли е християнин да влиза в джамията, да седи и гледа, докато вие се молите?

— Това не е ли Божи дом, дъще? Вратите на Бог са отворени за всеки негов раб, бил той мюсюлманин, християнин или евреин. Всеки може да влезе през тази врата, стига да е вярващ.

Хюрем обаче не го направи.

— Не, аз ще остана тук, ако ми позволите.

През вечерите на Рамазана Хюрем просто седеше там, докато вътре отслужваха допълнителната молитва. Слушаше Корана, запомняше наставленията на ходжите. По време на Мевлида, който се четеше през нощта Кадир[100], щом прозвуча стихът: „Поднесоха шербет в стъклен съд…“, Хафса султан поиска и Хюрем да получи от напитката, която се раздаваше на хората вътре. Тогава никой не видя как в ухаещия на рози шербет с ядки капнаха сълзи от очите на Хюрем. Тя вече очакваше с нетърпение завръщането на Сюлейман, за да направи голямата крачка.

Посрещането на войските в Истанбул бе по-тържествено и от празненствата за победата над Родос. Като трофей от войната падишахът бе взел само прочутата библиотека на бившия унгарски крал Корвин и бронзовите статуи на Аполон и Херкулес в Буда[101], всичко останало беше оставил плячка на войниците. По време на войната, която разруши мечтата на Карл V да съживи Римската империя, в мислите на султан Сюлейман непрекъснато бяха думите на Хюрем: