![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
В интерес на истината, от този ден нататък най-застрашения човек в огромната Османска империя бе не някой друг, а точно престолонаследникът принц Мустафа. Защото омразата на Хюрем и амбицията й да остави престола за собствения си син бяха унищожили най-сигурният му щит.
Хюрем го галеше и целуваше по врата с разжарените си устни и затова той не успя да забележи светкавиците, които бълваха нейните очи. И да ги беше видял, щеше да ги възприеме като изблици на радост, че се отървали от Ибрахим.
– На Хатидже султан ще го кажеш вече ти! – със задавен глас каза Сюлейман.
Макар че Хюрем му показваше колко се радва, колко е щастлива, той не можеше да се отърси от смътната тревога, която му тежеше в душата. Вероятността, че може да е допуснал грешка, не беше причината за това безпокойство. Беше абсолютно сигурен, че е взел правилното решение. Не страдаше и заради това, че е загубил един велик везир, при който амбицията е взела превес над предаността. Ако си отидеше един велик везир, хиляда други щяха да дойдат. Само че на този свят нямаше да се появи за втори път приятел като Ибрахим. Вървеше към вратата и си мърмореше. За пореден път ставаше свидетел на това как славата, величието и парите опорочават дори детинската невинност.
Сюлейман остави жена си да се опиянява от радост, подбра полите на кафтана и закрачи към покоите на Михримах. Зърнали падишаха из тесните коридори на харема, преди още да настъпи денят, прислужниците се разтичаха със страхопочитание и уважение. Никоя от тях си нямаше и представа, че в една от стаите по тези коридори същата нощ е извършено убийство.
Когато влезе в покоите на Михримах, придворните на принцесата скочиха под тревога. Едни се захлупиха на земята: „Господарю!“ Други проявиха известна съобразителност и затропаха по вратата да събудят Михримах. Легнала до самия праг от вътрешната страна, Есма, още сънена, открехна едното крило.
– Какво има? Каква е тази тупурдия?
Не се наложи да чака отговор. Видя насреща си султан Сюлейман, поклони се почти до земята и отвори широко тежката врата.
– Господарке! – обърна се встрани. – Събудете се, господарят дойде! Още като зърна умисленото лице на баща си, Михримах напълно се разсъни. Спомняше си, че не го беше виждала толкова тъжен дори когато му съобщиха за смъртта на майка му.
Скочи и се втурна към ръцете му. Целуна ги и двете, допря ги до глава и прочувствено възкликна:
– Татко! Случило ли се е нещо?
Сюлейман се загледа в красивото лице на дъщеря си, опита се да отхвърли тежките мисли.
– Михримах! – промълви. – Искам да поседя малко при теб. Отпрати всички. Да постоим мълчаливо един до друг, като баща и дъщеря.
Михримах се учуди от тези негови думи, но това не й попречи да кимне в знак на съгласие.
– Хайде! – нареди тя на Есма. – Изведи всички навън. Докато не ви повикам, никой да не ни безпокои. С татко ми искаме да останем насаме!
Есма размаха ръце и се втурна към вратата. Разпъди струпалите се на прага придворни и надзъртащите зад гърба им да видят какво става прислужници:
– Разпръснете се! Разпръснете се! – И седна пред затворената вече врата. – Слава тебе Господи!
Михримах тръгна към прозорците да дръпне пердетата и да отвори щорите, но баща й се обади:
– Остави ги така, дъще! И слънцето няма да разсее мрака в душата ми!
Отиде и седна на дивана отсреща. Опита се да й се усмихне.
– Иди, Михримах! Иди седни и ти отсреща. Дойдох да си пречистя душата с твоята светлина!
Михримах седна. Падишахът така и не отвори уста. Само докосна с поглед очите на дъщеря си, косите й, лицето. Михримах също реши щом той не говори, и тя да не го пита за нищо. Явно се беше случили нещо твърде важно.
Полека-лека през щорите в стаята започнаха да се промъква снопчета дневна светлина. Пустият мрачен поглед на падишаха така и не се промени.
И двамата нямаха понятие колко време беше продължило това безкрайно мълчание, когато Сюлейман го наруши с въпроса:
– Спомняш ли си деня, когато ме попита защо не си се родила момче?
– Как мога да го забравя! – отговори Михримах, като се опитваше и придаде на гласа си весел тон.
За пръв път по умисленото, тъжно лице на баща й трепна нещо като мила, топла усмивка.
– Гушна се в прегръдките ми и се разплака: „Защо и аз не мога да бъда принц!“.
Този път Михримах тръсна глава. Вътре в нея се надигна лошо предчувствие.
Сюлейман взе ръцете на дъщеря си в длани. После бавно ги поднесе до устните си и ги целуна. Михримах усети, че устните му едва забележимо потрепват, и цялата настръхна.
– Добре че не си се родила момче, дъще! – тихо продума бащи й. Ако и ти беше момче, днес аз на кого щях да се доверявам – без страх, без притеснения, без подозрения? На чия откровеност, чистота, разум и светлина щях да се радвам?