![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
„Саймън — прошепна ангелът. — Искам да ти покажа нещо“.
Дори в мислите си Саймън не можеше да формулира въпроса, който искаше да й зададе.
„Ела. Няма много време“.
Заедно прекосиха някакви неща, запътени към някакво друго място. Като мъгла, която се изпарява под топлите лъчи на слънцето, сивотата затрептя и се стопи и пред очите на Саймън изникна нещо, което вече беше виждал, макар да не можеше да се сети къде. Млад мъж със златиста коса се спускаше внимателно през един тунел. В едната си ръка държеше факла, в другата — копие.
Саймън се озърна за ангела, но беше останал само мъжът с копието, изтръпнал от грозящите го опасности. Кой беше той? Защо трябваше да му показват това видение? В миналото ли беше то? Или в настоящето? Или беше някой, който идваше да го спаси?
Плахият силует продължаваше напред. Тунелът се разшири и на светлината на факлата се видяха изображенията на пълзящи растения и цветя, осеяли стените. Когато и да беше, миналото, бъдещето или настоящето, Саймън беше сигурен, че знае къде се е случило — в Асу'а, сред дълбините под Хейхолт.
Мъжът спря рязко, отстъпи крачка назад и вдигна копието. Факлата освети в залата пред него огромен силует, покрит с хиляди блещукащи червеникави люспи. Само на няколко стъпки от сводестия вход, в който беше застанал копиеносецът, лъсна огромна лапа с извити нокти от жълта кост.
„Внимавай. Това е част от собствената ти история…“
Но още преди ангелът да довърши, картината внезапно угасна.
Саймън се събуди от опипваща лицето му ръка и процеждаща се между устните му вода. Задави се и плю — но същевременно се мъчеше да преглътне всяка животворна капчица.
— Ти си мъж — добави гласът. — И си истински.
Още вода плисна върху лицето му и в устата му. Беше му трудно да я преглътне, докато висеше надолу с главата, но през дългите часове върху колелото вече се беше научил.
— Кой… — прошепна той през напуканите си устни.
Ръката заопипва лицето му, внимателно като любопитен паяк.
— Кой съм аз ли? — запита гласът. — Аз съм този, който е тук. В това място, искам да кажа.
Саймън се вторачи напрегнато. Някъде далеч все още гореше някаква факла и той успя да зърне очертанията на силуета пред себе си — реален човек, мъж, а не шепнеща сянка. Но докато се вглеждаше, колелото отново го заиздига нагоре. Беше сигурен, че когато се спусне пак, живото създание ще си е отишло и той отново ще остане сам.
— Кой съм аз? — повтори замислено мъжът. — Някога имах име, но това беше на друго място. Когато бях жив.
Саймън не можеше да изтърпи подобен разговор. Единственото, от което се нуждаеше, беше реално човешко присъствие, някой, с когото да си поговори. От устата му се откъсна сподавен вопъл.
— Имах име — продължи мъжът, вече по-тихо, тъй като Саймън се отдалечаваше. — В онова друго място, преди да се случи всичко. Наричаха ме Гутулф.
ВТОРА ЧАСТ
ПЛАМТЯЩАТА КУЛА
21. Наплашените
Мириамел се събуди в мрака. Движеше се, но не със собствената си сила, а понесена от нещо или някого като вързоп дрехи. Продължаваше да усеща сладникавия аромат с носа си. Мислите й бяха разпръснати и неясни.
„Какво стана? Бинабик се сби с онзи отвратително ухилен мъж…“
Спомни си смътно как я сграбчиха и издърпаха в мрака. Беше пленничка… но чия? На баща си? Или по-лошо… много по-лошо… на Приратес?
Размърда предпазливо крака, но те бяха неподвижни, завързани с нещо, което не причиняваше болки като въже или вериги, но бе не по-малко здраво. Не можеше да помръдне и ръцете си. Беше абсолютно безпомощна.
— Пуснете ме! — извика тя, макар да знаеше, че е безполезно, но не искаше да се примири с безсилието си.
Гласът й прозвуча глухо: чувалът — или каквото беше — все още беше върху главата й.
Този, който я беше понесъл, не отговори, нито пък забави крачка. Мириамел направи още няколко опита да се освободи, но накрая се отказа.
Беше се унесла в полудрямка, когато носачът й спря. Пуснаха я с изненадваща деликатност и свалиха внимателно чувала от главата й.
Макар и смътна, в първия момент светлината я заслепи до болка. Пред нея се издигаха мрачни силуети, един от които се беше надвесил толкова близо, че тя дори не разпозна очертанията на глава. Щом зрението й привикна, тя се задъха, залази назад и се притисна към твърдите камъни. Беше заобиколена от чудовища.