Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— И ти вярваш на ситката?

— Това не е болест на плътта, Изорн — отвърна тихо графът. — Наранена е душата й, която й без това страдаше. Видя я през последните седмици. — Той сплете пръсти и отново ги отпусна. — А и ситите разбират повече от тези неща от нас. Каквото и да се е случило с Мейгуин, не са останали никакви белези, никакви счупени кости или кървящи рани. Бъди благодарен, че ти пострада от нещо, което е лечимо.

— Наистина съм благодарен. — Младият римър се навъси. — О, в името на милостивия Усирис, Еолаир, това е много лошо. И нищо ли не може да се направи?

Графът помръдна рамене.

— Лечителката каза, че е свръх силите й. Единственото, което може да направи, е Мейгиун да не страда много.

— Проклета участ за толкова прекрасна жена. Като че ли цялото семейство на Лут е прокълнато.

— Никой не би си помислил подобно нещо допреди година. — Еолаир прехапа устна. Сграбчи го съкрушителна скръб, която сякаш всеки момент можеше да го убие. — В името на щита на Мураг, Изорн, нищо чудно, че Мейгуин търсеше божествата! Как да не си помисли, че са ни изоставили? Баща й беше убит, брат й измъчван и накълцан на парчета, народът й прогонен в изгнаничество. — Той си пое мъчително дъх. — Моят народ! А сега и бедната Мейгуин, доведена до лудост и изоставена да издъхне сред снеговете на Наглимунд. Това е повече от намеса на боговете — сякаш боговете твърдо са решили да ни накажат.

Изорн направи знака на Дървото.

— Никога не бихме могли да проумеем предначертанията на Небето, Еолаир. Вероятно ориста на Мейгуин е по-значима, отколкото бихме могли да разберем.

— Може би.

Еолаир потисна раздразнението си. Изорн нямаше вина, че Мейгуин чезне, а всичко казано от него беше благоразумно и състрадателно. Но графът на Над Мулах не се нуждаеше от благоразумие и състрадание. Искаше му се да завие като вълк от Замръзналите блата.

— О, да ме прокълне Куам, Изорн, само ако я видиш! Когато не лежи, спокойна като смъртта, лицето й се изкривява от ужас, а ръцете й се сгърчват. — Той вдигна ръце и разпери пръсти. — Ето така, сякаш да се защити от нещо. — Еолаир стовари длани върху коленете си от безсилие. — Тя се нуждае от нещо, което не мога да й дам. Загубена е, а аз не мога да я намеря и да я върна обратно!

Той се задъха, дишаше на пресекулки.

Изорн се втренчи в приятеля си. Погледът му се проясни от някакво досещане.

— О, Еолаир. Обичаш ли я?

— Не знам! — Графът покри лице с длани. — Веднъж ми се стори, че се влюбвам, но тя започна да се държи хладно и неприветливо с мен и постоянно ме отбягваше и отблъскваше. Но когато я връхлетя лудостта, ми каза, че ме обича още от дете. Сигурна била, че ще я презра, но не искала да я съжаляват, затова ме държала на разстояние, за да не разбера истината.

— Майко на милосърдието! — въздъхна Изорн.

Той протегна поръсената си с лунички ръка и сграбчи ръката на Еолаир. Усетил облекчение от сърдечността на докосването, графът я стисна.

— Животът и без това е толкова объркан — и без войни между безсмъртни и прочие. О, за бога, Изорн, никога ли няма да намерим покой?