Гаснещ зрак [bg]

— Но, разбира се, рационалната позиция предлага много дарове на една цивилизация! — възрази Ханако.

Раест сви рамене, после вдигна ръка над едното си око и примига с другото.

— Ами да, виждам ги сега! Тези дарове! — Смъкна ръката си и се намръщи. — Олеле, това ли е цената? Това, което наблюдава второто ми око — всички онези нещастни глупаци, да коленичат в прахта! И добронамерените, но напълно самозаблуждаващи се водачи — живеещи в такъв разкош, — които държат в ръцете си живота, смъртта и свободата на онези жалки слуги! А там, винаги готови със своите почести, войниците, които ще наложат волята на въпросните водачи в подчиняването на техните приятели. Ами да, разум управлява този свят! Потребностите на организацията са такива рационални конструкти — кой би могъл да отрече стойността им? — Изсумтя. — Хм, а да попитаме ли робите, в редките моменти, които печелят всеки ден, в които да спрат и да си поемат дъх от усилния труд? Или да попитаме водачите, които в лукса на своите привилегии имат време да размишляват над системата, в която процъфтяват? Или може би войниците? Но пък на тях им е казано да не мислят, само да се подчиняват. Къде, прочее, сред тези безброй участници, трябва да търсим преценка?

— Бардовете, поетите, скулптурите и художниците.

— Ба, кой изобщо ги слуша тях?

— Вие сте се вслушали в Каладън Бруд.

— Той заби копие в цивилизацията ни, да, но тази цивилизация вече беше труп, вече студен и безжизнен на земята. Не, ролята на творците е да присъстват на погребенията. Те носят ковчега, наречен провал, и всяко възхищение, което извисяват в почит, се връща към време, което вече е мъртво.

— Някои танцуват и ни дават радост и надежда.

— Дарът на мигновената забрава. — Раест кимна. — Това го наричаме забавление.

— То няма ли стойност?

— Има, освен когато не стига до крайност. В който момент се превръща в отрицание.

— Какъв тогава е твоят отговор, Раест?

Раест се ухили и бивните му лъснаха.

— Ще се заема да създам нова цивилизация, която се вслушва във вътрешните недостатъци на организацията си. Ще се опитам, всъщност, да направя невъзможното. Уви, вече мога да предвидя резултата, тъй като съм тласкан от разочарование и — в крайна сметка — от отчаяние. Трябва да бъде призната възможността — което не смеем да направим, — че ние, бидейки несъвършени същества, вечно сме обречени да не успяваме да постигнем съвършенството на едно справедливо общество, общество на освобождение, балансирано и състрадателно, разумно и духовно, лишено от тирании на мисъл и дело, без необуздана злоба, без жестокостите на естествени пороци, било то алчност, завист или желание за господство.