Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Какво да говорим – Дребосъка благодарил от все сърце на спасилия живота му човек. И благодарността му била толкова силна, защото осъзнавал вината си, а Олмер не е имал никакви причини да се застъпва за него. И Дребосъка се заклел, че ще върне дълга на спасителя си.

Те се разделили задълго, Олмер отивал на изток, и когато Дребосъка помолил да тръгне с него, спасителят му се усмихнал и казал, че ако джуджето иска Да си върне дълга, то нека остане тук и да се навърта близо до Ануминас. Когато потрябва, ще го намерят.

И наистина го открили след няколко години, които той прекарал, живеейки по-тих от водата и по-нисък от тревата, като ученик на един стар хангара който го научил покрай всичко останало и как за се бие с два меча. Отначало молбите били най-обикновени и се касаели преди всичко за сведения относно изоставени джуджешки селища. Вече по-късно Дребосъка научил, че така е било положено началото на богатствата на Господаря. Олмер намерил няколко забравени скривалища. После Дребосъка бил размиван за Сините планини, за различните джуджешки родове... Той честно разказвал всичко.

След това настъпило многогодишно прекъсване.

Дребосъка се кълнеше във всички светини на своя народ, че до появяването на Радагаст на бойното поле до Форност, дори не е могъл и да помнели, че нашествениците са били предвождани от неговия спасител, който се бил превърнал в смъртоносна заплаха за цялата Средна земя. Но дори след като чуло това. Малкото джудже не могло да повярва. И по известен само на него начин той пратил за себе си вест в Ангмар, това още било възможно. Отговорът дошъл бързо – Олмер му напомнял за миналата дружба, за това кому дължи живота си Малкото джудже, и накрая молел Строри да понаблюдава приятелите си. което „за велико прискърбие попаднали под влиянието на елфическите блюдолизци“ – така го написал Олмер. Никакви заповеди да убие или изобщо да навреди по някакъв начин, само да наблюдава.

- Но в този момент пътищата ни се разделиха – продължаваше Дребосъка. – Той нищо не знаеше за нашия поход, нито за целите му. Аз не му съобщих нищо, връзката се прекъсна.

- Поне за това да сме благодарни – мрачно подхвърли Торин.

- Ето защо в лагера му тогава ви съветвах в никакъв случай да не чакаме завръщането му – с отчаяние в гласа продължаваше Дребосъка. – Но всичко се размина. Олмер беше сигурен, че сме пратени да разузнаем и искаше да проследи действията ни. Спомням си, че тогава обсъждахме такава възможност... и се оказахме съвършено прави. Ако той знаеше, че сме дошли да го убием, за нищо на света нямаше да ни изпусне от ръцете си.

- Ние отивахме да го убием – процеди през зъби Торин. – Ами ти за какво се влачи с нас?

- За същото – твърдо отвърна Дребосъка. – Докато си пробивахме път на изток, аз много разбрах. И колкото и да ми беше тежко да тръгна срещу човека, който ми спаси живота, аз видях, че няма друг изход. Макар че всякакви там Дракони не са ми по вкуса нито сега, нито преди – завърши той.