Зовът на барабана [bg]

Джейми поклати глава.

— Обиколихме полянката от кошарата до извора и не намерихме нищо… освен това. — Той бръкна в спорана си и извади обувките ми. Погледна ме в лицето, напълно безизразен.

— Бяха на прага, една до друга.

Цялото ми тяло настръхна. Вдигнах манерката и допих брендито.

— Роло се отскубна от нас и хукна като хрътка — каза Иън, нетърпелив да продължи историята. — Но после се върна и започна да души обувките ти, да вие и да плаче.

— И аз имах чувството, че правя същото — каза Джейми, извил леко устни, но виждах, че страхът е още в очите му.

Преглътнах, но устата ми беше твърде суха, за да заговоря, въпреки брендито.

Джейми ми обу едната обувка, после и другата. Бяха влажни, но леко топли от тялото му.

— Наистина си помислих, че може да си мъртва, Пепеляшке — каза тихо, навел глава, за да скрие лицето си.

Иън не забеляза, разказваше ентусиазирано историята.

— Моето умно куче хукна, все едно е надушило заек и ние грабнахме наметалата и се втурнахме след него, като спряхме само да вземем една главня от огнището и да потушим огъня. Започнахме да го следваме, нали, момче? — Потърка ушите на Роло с обич и гордост. — И ето ни тук!

Брендито шумеше в ушите ми, потапяше ме в топло, приятно одеяло, но ми бе останал достатъчно разум, за да съобразя, че преди Роло да открие пътя към мен… някой бе изминал същия този път с моите обувки.

Бях запазила остатъци от гласа си и успях да кажа леко дрезгаво:

— А… видяхте ли нещо… по пътя?

— Не, лельо — каза Иън, внезапно сериозен. — А ти?

Джейми вдигна глава и аз видях как тревогата и изтощението са изпили лицето му и широките скули изпъкват под кожата. Не бях единствената, която бе изкарала дълга и тежка нощ.

— Да, ще ви разкажа по-късно. Сега мисля, че ще се превърна на тиква. Нека си вървим.