Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
Стаята бе слабо осветена и момчето реши, че вероятно е под земята, защото не се виждаха прозорци, а само факли в конзоли по стените, каквито имаше по коридорите на „Хогуортс“. Като приближи още повече лице, докато носът му едва не докосна повърхността на прозрачното вещество, Хари забеляза много магьосници и вещици, насядали по пейки в редици, подредени стъпаловидно нагоре покрай стените. В самия център на залата имаше празен стол, но при вида му по гърба на Хари полазиха тръпки на ужас — от облегалките за ръцете висяха вериги, вероятно за оковаване с тях на онзи, който седне на стола.
Къде се намираше това място? Със сигурност не беше в „Хогуортс“, защото никъде в замъка той не бе виждал такава стая. Пък и насядалите покрай стените бяха все възрастни, а в „Хогуортс“ със сигурност нямаше толкова много учители. Изглежда чакаха нещо и макар да се виждаха само кранчетата на островърхите им шапки, беше ясно, че всички гледат в една и съща посока и никой с никого не разговаря.
Тъй като съдът, над който се бе надвесил, бе кръгъл, а залата долу — квадратна, Хари не виждаше какво става в ъглите й, затова се наведе още по-ниско и наклони глава да надникне…
Върхът на носа му докосна странното вещество, през което гледаше.
Кабинетът на Дъмбълдор се разтърси, Хари политна напред и потопи глава в онова, с което бе пълен съдът…
Ала не се удари в каменното дъно. Започна да пада през нещо леденостудено и черно, сякаш засмукан във фунията на тъмен водовъртеж…
Внезапно се намери седнал на една от най-горните пейки в края на същата зала, която бе гледал отгоре. Вдигна очи към високия каменен таван, очаквайки да види кръглия отвор, през който току-що бе надничал, но там нямаше нищо друго, освен тъмен гладък камък.
Дишайки трудно и учестено, Хари се огледа. Никой от вещиците и магьосниците наоколо (а те бяха поне двеста) не му обръщаше внимание. Изглежда не бяха забелязали, че едно четиринайсетгодишно момче току-що е паднало сред тях през тавана. Хари се обърна към магьосника на пейката до себе си и така силно извика от изненада, че гласът му отекна из цялата смълчана зала.
Седеше до Албус Дъмбълдор.
— Професоре! — заговори Хари с някакъв задавен шепот. — Съжалявам… не исках… аз просто погледнах в онзи съд в шкафа… аз… Къде сме?
Но Дъмбълдор нито помръдна, нито му отговори. Не му обърна никакво внимание… И той като останалите магьосници бе приковал очи в далечния ъгъл на залата, където имаше врата.
Хари изгледа с недоумение него, после смълчаното втренчено множество и отново Дъмбълдор. И тогава се сети…
Веднъж също така се бе озовал на място, където никой не можеше да го види или чуе. Тогава бе паднал през една страница на омагьосан дневник право в нечия чужда памет… и ако не грешеше, и сега бе станало нещо подобно…
Хари вдигна дясната си ръка и като помисли малко, енергично я размаха пред лицето на Дъмбълдор. Професорът не мигна, не го погледна, не помръдна. Това потвърждаваше предположението му. Как иначе директорът нямаше да го забележи? Хари беше в нечия памет и до него седеше не сегашният Дъмбълдор. Обаче не беше и чак толкова отдавна — този Дъмбълдор бе с почти толкова посребрели коси, колкото в настоящето. Но какво бе това място? Какво чакаха всички тези вещици и магьосници?
Хари се огледа по-внимателно. Стаята, както бе предположил, гледайки я отгоре, вероятно беше под земята — по-скоро затвор, отколкото стая, помисли си той. Атмосферата бе мрачна и смразяваща, по стените нямаше картини и изобщо никаква украса. Имаше само гъсти редици пейки, опасващи цялото помещение и разположени на различна височина, така че отвсякъде да се вижда еднакво добре столът с веригите, закачени на облегалките за ръце.
Но преди да стигне до някакво заключение за мястото, където беше попаднал, Хари чу стъпки. Вратата в ъгъла на подземието се отвори и влязоха трима души, по-точно един човек, охраняван от двама диментори.
Хари усети лед в корема си. Дименторите, високи създания със скрити под качулките лица, се плъзгаха бавно към стола в средата на стаята, стискайки с мъртвешките си изгнили ръце лактите на човека. Този, който вървеше между тях, щеше всеки момент да припадне и Хари знаеше защо… Самия него дименторите не можеха да достигнат, докато бе в нечия памет, но той много добре помнеше на какво са способни. Седящите наоколо леко потръпнаха, когато дименторите положиха мъжа в стола с веригите и после пак така беззвучно напуснаха стаята. Вратата се затвори след тях.