Хари Потър и огненият бокал

— Исках да разговарям с вас, професоре — обърна се Хари бързо към Дъмбълдор, който го погледна изпитателно.

— Почакай ме тук, Хари — каза той. — Огледът няма да трае дълго.

Тримата минаха мълчаливо покрай него и затвориха вратата. След около минута тропотът от дървения крак на Муди заглъхна в дъното на коридора. Хари се огледа.

— Здравей, Фоукс! — каза той, като забеляза феникса на Дъмбълдор, кацнал на златната си пръчка зад вратата.

Голям колкото лебед, с прекрасно червено-златисто оперение, той шумолеше с дългата си опашка и добродушно мигаше срещу него.

Хари се настани в един стол пред писалището на Дъмбълдор. Погледа известно време похъркващите между рамките на портретите си бивши директори. Размисли се над току-що чутото и прокара пръсти по белега си. Вече не го болеше.

В кабинета на Дъмбълдор се чувстваше някак много по-спокоен, като знаеше, че съвсем скоро ще му разкаже за съня си. Хари огледа и стената зад писалището. На една лавица стоеше парцалива магьосническа шапка с кръпки — Разпределителната. До нея в стъклена витрина лежеше изящно изработен меч с дръжка, украсена с едри рубини. Хари го позна — във втори курс го беше извадил от Разпределителната шапка. Някога мечът е бил собственост на Годрик Грифиндор, основателя на дома, в който бе Хари. Вперил очи в него, той си припомни как мечът му бе дошъл на помощ точно когато бе загубил всякаква надежда… и в този момент забеляза някакво сребристо петънце да танцува и трепти върху стъклената витрина. Огледа се да открие откъде идва светлината и съзря тънка ивица сребристобяло сияние да се процежда през недобре затворената вратичка на един черен шкаф зад гърба му. Хари се поколеба, погледна към феникса и едва тогава стана, прекоси кабинета и рязко отвори вратата на шкафа.

Там видя плитък каменен съд със странни гравирани знаци покрай ръба — руни и символи, които Хари не можеше да разчете. Сребристата светлина идваше от съдържанието на съда, което му беше абсолютно непознато — дори не успя да прецени дали е течност или газ. Беше блестящо като сребро и непрестанно се движеше. Повърхността му бе набраздена като езерна вода от вятър, но постоянно се разделяше плавно и се кълбеше като облаци. Хари не можеше да определи дали му прилича на втечнена светлина… или на втвърден вятър.

Прииска му се да го докосне, но за почти четири години в магьосническия свят бе научил, че е твърде неразумно да потопиш ръка в съд с непознато съдържание. Затова измъкна от мантията магическата си пръчка, огледа се боязливо наоколо, надникна пак в съда и потопи връхчето й в съдържанието му. Сребърната повърхност се завихри.

Хари се наведе още повече и почти пъхна главата си в шкафа. Сребристото вещество бе станало прозрачно като стъкло. Взря се през него, очаквайки да види дъното на каменния съд… ала под повърхността на тайнственото вещество се разкри огромна стая, в която той гледаше като през кръгъл отвор в тавана.