Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
— Добре ли си? — попита той.
— Разбира се, че не е! — отговори професор Трелони, явно обзета от трескаво вълнение. Огромните й очи бяха над лицето му. — Какво беше това, Потър? Прокоба ли? Предчувствие? Какво видя?
— Нищо — излъга Хари и седна.
Усещаше как целият трепери. Не можа да се въздържи да не огледа наоколо, особено сенките зад гърба си — гласът на Волдемор бе прозвучал така близо…
— Ти притискаше белега си! — каза професор Трелони. — Търкаляше се на пода, притиснал белега си! Хайде, Потър, знам какво значат тези неща!
Хари вдигна очи към нея.
— Трябва да отида до болничното крило — каза той. — Имам тежко главоболие.
— Мило момче, ти несъмнено си бил под влиянието на изключителните пророчески вибрации в моя кабинет! — заключи професор Трелони. — Ако си тръгнеш сега, може да загубиш способността да виждаш по-далеч, отколкото…
— Не искам да видя нищо друго, освен някакво лекарство за главоболие — прекъсна я Хари.
Той се изправи. Класът се отдръпна. Всички бяха разстроени.
— Ще се видим по-късно — смънка Хари на Рон.
Взе чантата си и тръгна към отвора в пода, без да обръща внимание на професор Трелони, върху чието лице бе изписано такова разочарование, сякаш току-що я бяха лишили от някаква голяма наслада.
Но като слезе по стълбичката, Хари не пое към болничното крило. Той всъщност нямаше никакво намерение да ходи там. Сириус му бе казал какво да направи, ако белегът го заболи отново, и Хари щеше да последва съвета му — отиваше право при Дъмбълдор. Докато вървеше по коридора, се мъчеше да си спомни какво е видял в съня си… бе толкова истински, колкото онзи, от който се бе стреснал на „Привит Драйв“… съсредоточи се и си припомни и най-малките подробности… Бе чул Волдемор да обвинява Опаш, че е направил досадна грешка… но бухалът явно бе донесъл добри новини — грешката бе поправена, някой бе умрял… и Опаш нямаше да бъде хвърлен на змията… той, Хари, щеше да стане нейна жертва…
Без да забележи, бе подминал каменния водоливник, който пазеше входа към кабинета на Дъмбълдор. Примига, огледа се, разбра какво е направил, върна се назад и спря. После се сети, че не знае паролата.
— Шербетово лимонче? — плахо опита той.
Водоливникът не помръдна.
— Добре де — каза си Хари, без да отмества очи от него. — Крушова капка. Ъъъ… Лакрицови пръчици… Лимонадени пчелички… Най-добрата надуваема дъвка „Друбъл“. Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бога… О, не, той не ги харесва… Ух, отвори се де! — ядоса се вече Хари. — Трябва да го видя! Спешно е!
Водоливникът остана невъзмутим.
Хари го изрита, но не последва нищо друго, освен ужасна болка в палеца на крака му.
— Шоколадова жаба! — кресна той, подскачайки на един крак. — Захарно перо! Карамелизирани хлебарки!
Водоливникът сякаш оживя и отскочи встрани. Хари примигна.
— Карамелизирани хлебарки? — изуми се той. — Аз само се пошегувах…
Втурна се през отвора в стената и стъпи на каменната спираловидна стълба, която бавно се придвижи нагоре, докато вратата се затвори зад гърба му и той се озова пред полирана дъбова врата с месингово чукче.
От кабинета долитаха гласове. Хари слезе от движещата стълба, заслуша се и се поколеба.
— Дъмбълдор, боя се, че не виждам нищо общо, наистина няма нищо общо! — Беше гласът на министъра на магията Корнелиус Фъдж. — Людо казва, че Бърта се губи изключително лесно. Съгласен съм, че би трябвало да сме я намерили досега, но въпреки това нямаме доказателства за злополука. Никакви доказателства, Дъмбълдор. Но да се свързва нейното изчезване с това на Барти Крауч…
— А какво се е случило с Барти Крауч според вас, господин министър? — дрезгаво попита Лудоокия Муди.
— Според мен има две възможности, Аластор — продължи Фъдж. — Или Крауч не е издържал, което е най-вероятното — ще се съгласите, предполагам, като се има предвид случилото се в живота му… Изгубил е разсъдъка си и се е запилял нанякъде…
— В такъв случай се движи със забележително голяма скорост, не смятате ли, Корнелиус? — спокойно възрази Дъмбълдор.
— Или пък… ъмм… — Фъдж като че ли се обърка. — Ще се въздържа от изказване, преди да съм видял мястото, където е бил намерен. Споменахте, че било близо до каретата на „Бобатон“? Дъмбълдор, сигурно знаете каква е тази жена?
— Аз я смятам за много способна директорка… и отлична танцьорка — меко рече Дъмбълдор.
— Хайде, хайде, Дъмбълдор! — подразни се Фъдж. — Не допускате ли, че може да сте твърде благосклонен към нея заради Хагрид? Не всички от тях са безобидни… ако изобщо смятате Хагрид за безобиден с тази негова слабост към чудовищата…