Хари Потър и огненият бокал

Хари усети, че се издига във въздуха, подземието около него се разми, за момент всичко помътня, после му се стори, че бавно се преобърна, и изведнъж се приземи на краката си, като че ли отново в окъпания от слънчева светлина кабинет на Дъмбълдор.

— Професоре — смути се Хари, — знам, че не биваше… аз не исках… вратичката на шкафа бе открехната и…

— Напълно те разбирам — рече Дъмбълдор.

Той вдигна каменния съд, отнесе го до писалището, постави го върху полираната повърхност и седна на стола си. После даде знак на Хари да седне срещу него.

Момчето се подчини, без да отмества поглед от каменния съд. Съдържанието му бе добило първоначалния си вид — сребристобяло, завихрено и набраздено.

— Какво е това? — попита Хари с треперещ глас.

— Това ли? Нарича се мислоем — отвърна Дъмбълдор. — Понякога усещам главата си препълнена от мисли и спомени, което сигурно се е случвало и на теб.

— Ами… — успя само да каже Хари, който не можеше със сигурност да определи дали е изпитвал подобно чувство или не.

— В такива моменти използвам мислоема — продължи Дъмбълдор, като направи знак към каменния съд. — Изтеглям като през сифон мислите, които са ми в повече, прехвърлям ги в съда и се връщам към тях по-късно на спокойствие. Така по-лесно мога да открия закономерностите и връзките между хората и събитията.

— Искате да кажете, че… това тук са вашите мисли? — попита Хари, взирайки се в бурливото бяло вещество.

— Точно така — рече Дъмбълдор. — Ето, ще ти покажа.

Той измъкна пръчката си изпод мантията и докосна с върха й сребристата си коса близо до слепоочието. Като отмести пръчката, по нея сякаш се бе залепило снопче коса… ала Хари забеляза, че това са всъщност блестящи струйки от същата странна сребриста материя, с която бе пълен мислоемът. Дъмбълдор насочи тази нова мисъл към съда и Хари с изненада видя собственото си лице да се отразява в повърхността на съдържанието му.

Професорът постави длани на двете противоположни страни на мислоема и го разклати, както прави златотърсач, пресявайки песъчинки за злато… Хари видя как в съда лицето му плавно се смени с лицето на Снейп, който отвори уста и заговори към тавана с леко кънтящ глас: „Появи се отново… и на Каркаров също… личи по-ясно отвсякога…“

— Е, тази връзка можех да направя и без помощ, но както и да е — въздъхна Дъмбълдор. Той вдигна поглед над очилата си с форма на полумесеци към Хари, зяпнал сега лицето на Снейп, което се въртеше в съда. — Аз тъкмо гледах в мислоема, когато пристигна господин Фъдж за срещата ни, и го прибрах набързо, та може и да не съм затворил добре вратичката. Съвсем нормално е да привлече вниманието ти.

— Съжалявам! — смънка Хари.

Дъмбълдор поклати глава.

— Любопитството не е грях — рече той. — Но трябва да бъдем предпазливи дори когато сме любопитни… да, да… така е…

Той се понамръщи и отново разбърка мислите в съда с върха на пръчката си. Внезапно оттам изскочи фигурка на пълничко начумерено около шестнайсетгодишно момиче и започна бавно да се върти с потопени в съда крака. То изобщо не забелязваше Хари и професор Дъмбълдор. Докато говореше, гласът му кънтеше като гласа на Снейп преди това, все едно че идваше от глъбините на каменния съд. „Той ме урочаса, професор Дъмбълдор, а аз само го дразнех, сър, казах му само, че съм го видяла да се целува с Флорънс зад оранжериите миналия четвъртък…“.