Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Тя се засмя. Скри устата си в шепа и се засмя!
— Тук грешиш, Свирачо на Рога. Не аз ги командвам. Аз съм Стражникът на Елейн. Подчинявам се. — Смехът й стана тъжен. — Биргит Сребролъката. В Светлината се кълна, вече не съм сигурна дали съм същата. Толкова много от онова, което бях и което знаех, се стопи като мъгла под лятно слънце след това мое последно и странно прераждане! Никаква героиня не съм сега, а само една най-обикновена жена, търсеща пътя си. А колкото до твоите тайни… На кой език ще си говорим, Свирачо на Рога?
Той отвори уста… и спря, осъзнал какво е изрекла току-що. „Носане ира гаване доморакоши, Дйинен-д-ма-пурвене? На кой език говорим ние, Свирачо на Рога?“ Космите по врата му настръхнаха.
— Древната кръв — отвърна той предпазливо. Не на Древния език. — Веднъж една Айез Седай ми каза, че древната кръв е силна в… Сега пък за какво ми се смееш, да му се не види?
— На теб, Мат — успя да изрече тя. Превиваше се от смях. После спря и изтри с юмрук сълзата от ъгълчето на окото си. — Някои хора изричат по една-две думи, най-много по една-две фрази заради древната кръв. Обикновено, без да разбират какво говорят, или почти. Но ти… Едно изречение кажеш досущ като върховен принц на Еханор, друго — като Първи лорд на Манедерен. Не, не се тревожи. С мен тайната ти е опазена. — Тя се поколеба. — А моята от тебе?
Той махна с ръка. Все още бе достатъчно изумен, за да може да се обиди.
— Приличам ли ти на човек, който много приказва? — промърмори той. Биргит! От плът и кръв! — Да ме изгори дано, ама бих пийнал нещо… — И преди да го е изрекъл до края, се усети, че е сбъркал. Жените никога не…
— Какво пък, и аз не бих отказала — каза тя. — Аз лично бих предпочела кана вино. Кръв и пепел, като разбрах, че ще ме познаеш, едва не си глътнах езика.
Той я зяпна невярващо.
Тя срещна погледа му с весело намигване и усмивка.
— Врявата в гостилницата е достатъчно голяма, така че можем да поговорим спокойно. Пък и не бих имала нищо против да постоя тук и да те погледам малко. Елейн ми чете морал като товански съветник всеки път, щом се зазяпам по някой мъж за повече от миг.
Той кимна и се замисли. Спомените на другите мъже в главата му му говореха, че тованците бяха един вечно намусен и мърморещ народ, с болезнено сдържан нрав; във всеки случай беше ги имало отдавна, преди повече от хиляда години. Не беше сигурен да се смее ли, или да плаче. От една страна, възможността да поговори с Биргит… Биргит! — съмняваше се, че изобщо някога ще се съвземе от изумлението си — но от друга, се съмняваше, че ще може да чуе дори музиката долу от тракането на тези зарове в главата му. Сигурно тя по някакъв начин държеше ключа към него. Ако имаше капка мозък в главата, трябваше тутакси да скочи през прозореца.
— Две кани май ще ни дойдат по-добре — каза той.
Лепкавият солен бриз откъм залива като по чудо носеше лека прохлада, но нощта все пак беше потискаща. Музика и откъслечен смях нахлуваха през стените на палата. Нинив беше поканена на бала от самата Тилин, както и Елейн и Авиенда, но и трите бяха отказали. Авиенда бе отговорила, че имало само един танц, който би танцувала с влагоземци, при което Тилин бе примигнала колебливо. Самата Нинив може би щеше да отиде — само глупачка можеше да пропусне такава възможност да потанцува, — но знаеше, че и да бе приела, щеше да прави точно това, което правеше и сега — да седи някъде потънала в грижи и да се старае да не си изгризе ноктите съвсем.
Тъй че те сега всички си стояха в покоите, в това число Том и Джюйлин, настръхнали от безпокойство като котки в клетка, докато всички останали в Ебу Дар се веселяха. Е, тя във всеки случай беше доста обезпокоена. Какво можеше толкова да задържа Биргит? Колко време беше нужно в края на краищата да се каже на един мъж, че трябва да се яви рано заранта? Светлина, цялото това усилие беше съвсем безполезно, пък и отдавна беше дошло време за сън. Много отдавна. Стига само да можеше да заспи, щеше да изхвърли от главата си спомените за ужасните пътувания с лодката тази сутрин. А най-лошото беше това, че усетът й за времето подсказваше, че иде силна буря, не подсказваше, ами направо крещеше, че навън в този момент вятърът трябва да вие и да вали толкова проливно, че нищо да не се вижда на десет стъпки. Само че друг вид буря предстоеше сега, не с вятър и дъждовни облаци. Нямаше никакво доказателство, но беше готова да си изяде пантофите, ако Мат Каутон нямаше пръст във всичко това. Искаше й се да легне и да спи, ако може цял месец, или година, да забрави всичките си грижи, докато Лан не я събуди с целувка, както Слънчевия крал е събудил Талия. Което беше тъпо, разбира се — онова беше само приказка, при това доста неприлична, а пък и тя все едно никога нямаше да допусне да се превърне в галеничето на някой мъж, дори този мъж да се казваше Лан. Щеше обаче да го намери някак и да го привърже към себе си. Щеше да… О, Светлина! Да не бяха останалите да я гледат, щеше да стане сега и да крачи, да крачи из стаята, докато подметките на пантофите й не се изтъркат.