Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Мат я изгледа намръщено. Златна женичка? В стаята му? Сандъкът със златото беше прибран под кухненския под пред една от печките, но… Заровете в главата му изведнъж изтътнаха като гръм.
Качи се бавно по стъпалата, спря пред вратата на стаята си и се вслуша в заровете. Дотук — два опита да го оберат за днес. И на два пъти щяха да му пръснал черепа. Беше сигурен, че онази Мраколюбка не го забеляза, пък и нея никой нямаше да я нарече златна, но… Мат опипа един от ножовете под палтото си, но веднага го пусна, защото в мислите му изникна споменът за една жена — висока жена, падаща, с нож, забит между гърдите й. Неговия нож. Късметът просто трябваше да е с него. Той въздъхна и бутна вратата.
Ловкинята, която Елейн беше направила свой Стражник, се обърна, стиснала в ръце неизпънатия му лък от Две реки. Златната й плитка бе преметната на едното й рамо. Сините й очи се приковаха в неговите и лицето и се втвърди, изпълнено с решимост. Изглеждаше готова да го напердаши с лъка, ако не направи каквото тя поиска.
— Ако става въпрос за Олвер — почна той и мигом мъглата над един ден, над един час от живота му изтъня и се вдигна.
Никаква надежда нямаше, със сеанчанците на запад и Белите плащове от изток, никаква надежда, той че той надигна извития Рог и задуха в него, без всъщност да знае какво очаква да се случи. Звукът, който излезе, беше златен като самия Рог, толкова сладък, че не знаеше дали да се засмее, или да се разплаче. И сякаш самата земя и небесата отгоре запяха. И с тази едничка нота се появи някаква мъгла, идеща сякаш отникъде, най-напред на тънки снопчета, а сетне започна да се сгъстява, заприижда на вълни, докато всичко не се скри в нея, сякаш по земята полегнаха облаци. И ето че те се появиха, яздещи сред облаците, като зора на планински склон, мъртвите герои от легенди обречени да бъдат призовани от Рога на Валийр. Водеше ги сам Артур Ястребовото крило, висок и с клюнест нос, а след него идеха другите, малко над стотина. Малко бяха. Не бяха онези, които Колелото изхвърляше навън във въртежа си отново и отново, за да наставят Шарката, за да творят легенди и митове. Микел Чистосърдечни и Шиван Ловеца с черната си маска. За него се разправяше, че възвестил края на Вековете, унищожението на всичко, що е било, и раждането на онова, което ще бъде, той и сестра му Калиан, наречена още Избиращата, яздеща до него с червена маска. Амаресу, с Меча на слънцето, сияещ в ръцете й, както и Педриг Миротвореца — Златоезичния го наричаха още, и ето там, понесла своя сребърен лък, с които никога не пропускаше цел…
Той затръшна вратата и се облегна на нея. Беше замаян, зашеметен.
— Значи си ти? Истинската Биргит! Костите ми на пепел да изгори дано, това е невъзможно. Как? Как?
Жената от легендите въздъхна примирено и подпря лъка в ъгъла до копието му.
— Откъсната бях не навреме, Възвестителю на Рога. Могедиен ме изхвърли да умра и ме спаси обвързването на Елейн. — Изрече го бавно, загледана съсредоточено в него, сякаш искаше да се увери, че ще го проумее. — Боях се, че ще си спомниш коя съм била.
Все още поразен, сякаш го бяха ударили с чук между очите, Мат се отпусна в креслото до масата и се навъси. Коя е била, видите ли. Тя го гледаше в очите най-предизвикателно, нито на косъм по-различна от онази Биргит, която бе видял да се спуща от самите небеса. Дрехите й дори бяха същите, макар това късо палто да беше червено на цвят, а широките панталони — жълти.
— Елейн и Нинив го знаят, но са го премълчали от мен, нали? Писна ми от тайните им, Биргит, а те са пълни с тайни като хамбар с плъхове. Станали са истински Айез Седай, и в очите, и в сърцата си. Дори Нинив вече е станала дваж по-чужда.
— И ти си имаш тайни. — Тя приседна на ръба на леглото му и го изгледа така, сякаш виждаше в него някоя кръчмарска главоблъсканица. — Първо, не си им казал, че си надул Рога на Валийр. И това, струва ми се, е най-малкото, което криеш от тях.
Мат примигна. От друга страна, тя беше не коя да е, а самата Биргит, в края на краищата.
— Че какви тайни мога да имам аз? Те ме познават от дете още. И сънищата ми знаят даже. — Тя беше Биргит. Разбира се. Той се наведе напред. — Накарай ги да се вразумят. Ти си Биргит Сребролъката. Можеш да ги накараш да направят това, което им кажеш. Този град крие вълчи ями на всеки ъгъл и се боя, че с всеки ден стоене тук рискът става все по-голям. Накарай ги да излязат от капана преди да е станало късно.