Корона от мечове

Самаил спря и се озърна назад. Следящият замръзна. Беше загърнат във ветроплаща и бе открил само очите си, така че не се боеше, че ще го видят. С годините бе придобил опит в много неща, които Самаил презираше. Както и в много, които ценеше.

Внезапното разтваряне на Портала, прерязал едно от дърветата на две, накара Грендал да подскочи.

— Нима си помисли, че им говоря истината? — каза с насмешка Самаил. — Малките нараствания в хаоса са също толкова важни, колкото и големите. Те ще отидат където им кажа, ще направят каквото пожелая и ще се научат да са доволни от това, което им дам. Както и ти, Майсия.

Грендал остави своята Илюзия да се стопи и отново стана златокоса като него и толкова бяла, колкото мургава бе досега.

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще те убия. — Гласът й бе студен като лицето й. Говореше сериозно. Следящият се напрегна. Ако тя се опиташе, един от двамата щеше да загине. Да се намеси ли? Тъмни петънца се завихриха в кръгозора му — все по-бързо и по-бързо.

Самаил срещна погледа й с не по-малка твърдост.

— Не забравяй кой ще бъде Не-блис, Грендал — каза той и прекрачи през Портала.

За миг тя остана на място, загледана в отверстието. Встрани от него се появи вертикална резка, но преди нейният Портал да започне да се уширява, тя отпусна сплита — бавно — и резката се сви на точица и после угасна. Пощипването по кожата на следящия изчезна, след като тя освободи сайдар. С изопнато лице тя последва Самаил и неговият Портал се затвори зад гърба й.

Следящият се усмихна криво зад маската на своя ветроплащ. Не-блис. Това обясняваше защо Грендал бе последвала Самаил и защо се бе отказала да се опита да го убие. Дори и тя можеше да бъде заслепена от това. Но то бе още по-голям риск за Самаил от това да обяви примирие с ал-Тор. Освен, разбира се, ако не беше вярно. Великият властелин с радост настройваше слугите си един срещу друг, за да види кой ще излезе по-силен. Само най-силният можеше да застане близо да славата Му. Но днешната истина не беше задължително и утрешната. Следящият бе виждал неведнъж истината да се променя сто пъти между изгрев и залез. Много пъти той сам я беше променял. Замисли се дали да не се върне да избие седемте жени на полянката. Щяха да са лесни — едва ли знаеха как да оформят кръг. Черните петънца изпълниха очите му и се сляха в бясна вихрушка. Не, това щеше да го остави за по-късно.

Целият свят изпищя в ушите му, когато впрегна Същинската сила да разкъса малка дупчица и да пристъпи през нея извън Шарката. Самаил сам не знаеше колко вярно го беше казал. Малките нараствания в хаоса можеха да се окажат също толкова важни, колкото големите.