Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Иган разтвори ръце и отметна русата си коса.
— Възможно ли е да е от изложението. Тази скала гледа на юг, слънцето огрява повече и растителността се развива по-бързо, докато другата гледа на север, така че през по-голямата част от времето е в сянка. Гората би се разви вала по-трудно там, така че затова има повече камънак.
Звучеше логично.
— Има и още нещо — Ричард килна глава назад и погледна нагоре, към стотиците метри отвесна скала, извисяваща се над него. — Половината от тази планина е изчезнала. Това тук е просто дребно свличане в сравнение с другото. Погледнете тази планина и се опитайте да си представите как ли е изглеждала преди това да се случи. Прорязана е от самия връх до основата като цепеница, разсечена на две. Всички останали планини в околността са малко или повече конусовидни. Тази тук е полуконус. Дори да греша, и половината планина да не е изчезнала, и просто да си е изглеждала винаги така, долу трябваше да има огромно количество камъни. Искам да кажа, дори формата й да си е била такава и да се е откъснала скална маса с дебелина едва пет-десет метра, дори само от огромната височина щеше да се получи огромен каменен насип долу. Камъните тук са остри, така че е възможно да са се от-цепили вследствие въздействието на замръзнала вода, и понеже не виждам загладени места, вероятно се е случило по-скоро. И въпреки това тази маса камъни, която би трябвало да се натрупала тук, просто я няма. Дори да е била покрита с течение на времето, ми се струва, че точно тук, където стоим сега, би трябвало да се е образувала огромна могила.
Лейтенантът се огледа.
— Имате право. Тук сме почти на нивото на дъното. Ако цялата тази скала се е откъснала, под гората тук могила няма.
Ричард гледаше войниците, претърсващи камъните и гората за какъвто и да е знак от Храма на ветровете. Никой не намираше нищо.
— Не виждам причина да вярвам, че планината се е стоварила тук.
Улик и Иган отново скръстиха ръце — що се отнася до тях, работата беше ясна.
Лейтенант Крофърд се покашля.
— Господарю Рал, ако половината от връх Кимермост, който някога е бил тук, не е паднал в тази долина, тогава къде е?
Ричард изгледа продължително мъжа.
— Това искам да знам и аз. Ако не е тук, то значи трябва да е някъде другаде.
Русокосият лейтенант пристъпи от крак на крак.
— Ами, не може просто да е станал и да си е тръгнал, Господарю Рал.
Ричард отмести ножницата си встрани и тръгна по камъните. Разбра, че е уплашил мъжа. Явно бе намекнал нещо, което намирисва на магия.
— Може да е, както казвате вие, лейтенант. Сигурно се е срутил и отгоре му е поникнала растителност. Може просеката между отделните планини да е била по-дълбока по онова време и срутилата се част просто да е запълнила дупката, вместо да е направила могила.
Тази идея се понрави на лейтенанта. Осигури му хипотеза, здраво свързана с реалността.
Ричард не го вярваше. Скалата му се струваше странна. Беше твърде гладка, сякаш разсечена с огромен меч. Да, вярно, имаше назъбени места, но това обясняваше парчетата камъни на земята. Изглеждаше му сякаш планината е отрязана и отнесена, а с течение на времето водата и ледът са започнали да дълбаят по новопоявилата се гладка фасада, отчупвайки парчета, назъбвайки я. Но не можеше и да се сравнява с нащърбения релеф на околните скали.
— Сигурно така е станало, Господарю Рал — повтори лейтенантът. — Ако е истина, това означава, че Храмът, който търсите, е останал заровен дълбоко под земята, по която стъпваме в момента.
Следван неотлъчно от двамата си гардове, Ричард се насочи към конете.
— Искам да отида да погледна от върха. Ще разгледам руините там.
Водачът им, мъж на средна възраст на име Анди Милет, ги чакаше при конете. Беше облечен с прости вълнени дрехи в зелено и кафяво, много подобни на онези, които някога носеше Ричард. Опърпаната му кафеникава коса висеше покрай ушите. Анди бе изключително горд, че Господарят Рал го е помолил да ги заведе до връх Кимермост. На Ричард му беше малко неловко, че човекът изпитва тази фалшива гордост — Анди беше първият човек, който каза на Ричард къде се намира мястото.
— Анди, искам да се кача до руините на върха.
Онзи подаде на Ричард поводите на големия кон.
— Разбира се, Господарю Рал. Не е много път. Но ще се радвам да ви заведа.
Въпреки внушителните си размери двамата му гардове скочиха с лекота на седлата, конете им едва удържаха внезапната тежест. Ричард се завъртя на седлото и намести левия си ботуш в стремето.
— Ще стигнем ли преди мръкнало? Снегът, навят от бурята, би трябвало да се е стопил. Пътеката сигурно е вече чиста.