Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Тълпата от забулени фигури се разцепи на две, щом пленниците бяха изведени от кошарата.
Без да спира да се кикоти, Зед вдигна високо ръка и я размаха.
— Помахай на хората, Ани.
Вместо това тя изкриви лице. На Зед му хареса идеята и последва примера й. Хората отскочиха назад, сякаш видели нещо ужасяващо. Някои от жените започнаха да плачат или да ридаят с глас. Зед и Ан сякаш това и чакаха, избухнаха в смях и започнаха да ги сочат с пръсти, жените избягаха надалеч от тълпата, търсейки спасение от безумците.
Скоро стражите ги изведоха далеч от палатките и хората. Още малко и двете мръсни, вонящи, щастливи жертви бяха горе на възвишенията. Зад тях вървяха трийсет и пет четирийсет ловци на духове, всичките с готови копия в ръце. Зед забеляза, че някои са взели пакети с провизии. Пръв магьосник Зедикус З’ул Зорандер и Прелат Аналина Алдурен летяха пред копията, заливайки се от смях, разговаряйки оживено за това колко глави лук може да изяде всеки от тях, без да се разплаче.
Зед нямаше представа накъде ги водят, но където и да беше, утринта бе чудесна за ходене там.
— Вижда ми се забавно, Господарю Рал — каза лейтенант Крофърд.
Ричард плъзна поглед по каменния басейн.
— И какво му е забавното?
Лейтенантът се наведе да огледа отново скалата.
— Всъщност по-скоро е странно. Израсъл съм в скалисти планини, така че съм гледал подобни гледки през целия си живот. Но това място ми се вижда странно. — Той се извърна и посочи: — Виждате ли онази планина там? Там свличането е ясно.
Ричард вдигна ръка да прикрие очите си от следобедното слънце. Планината, която сочеше лейтенантът, беше нащърбена и покрита с дървета, освен в най-високите части. На стръмния склон откъм тях явно е имало откъсване — там, където се бе отделила част от масива, се виждаше огромно голо петно. Долу, под оголеното парче, лежеше каменният басейн.
— Какво тя?
— Ами погледнете долу. Тези камъни са се отцепили от фасадата — посочи към каменния басейн, където стоя ха те. — Тук не е същото.
Приближи се друг войник и поздрави отривисто с юмрук в сърцето. Хвърли внимателен поглед към Улик и Иган, застанали със скръстени ръце, и зачака мълчаливо.
— Нищо, Господарю Рал — каза той, щом Ричард го погледна. — Няма дори късче, обработено от човешка ръка.
— Продължавайте да търсите. Огледайте и най-далечните места. Търсете големи камъни, под които може да се пропълзи, и огледайте отдолу.
Войникът поздрави и забърза да изпълни задачата. Денят преваляше. Ричард им бе казал, че не иска да остава следващия ден. Щеше да се прибира в Ейдиндрил. Тази нощ Калан може би щеше да се върне, или може би на другия ден. Искаше да е там.
Ако се върне. Ако е още жива.
Дори само при мисълта за това плувна в пот. Коленете му се подкосиха.
Отпрати черните помисли. Ще се върне. Няма друг начин. Ще се върне. Накара се да спре да мисли за Калан и да се съсредоточи върху настоящия проблем.
— И какво мислите, лейтенант?
Лейтенант Крофърд хвърли една отломка, проследи с очи как отскача първо от един, после от втори камък. Острият звук отекна от скалата зад тях.
— Възможно е периферията на тази планина да се е отцепила много по-рано. После, с течение на времето, е започнала да пониква растителност, да умира, образувай ки почва за повече растителност, и така нататък. Възможно е да е зарит долу.
Ричард знаеше за какво говори лейтенант Крофърд. Знаеше, че с течение на времето върху каменните отломки, откъснали се от скала, може да поникне гора. Ако човек копае в гората, появила се в основата на скалиста планина, може да попадне на отломки от същата планина.
— В този случай не мисля, че е станало така.
Лейтенантът го погледна.
— Мога ли да попитам защо, Господарю Рал?
Ричард се загледа към отсрещната планина.
— Ами погледнете онази скала. Фасадата й е груба и неравна, но онази част, излязла на показ след срутването на фасадата, е гладка, така че в по-голямата си част няма толкова много остри ръбове. Времето я е успокоило.
На места обаче е нащърбена. Водата попада в цепнатините, замръзва и с времето пропуква скалата. Някои от тези назъбени места се виждат. Но като цяло планината има мек силует.
Според мен се е случило много преди свличането тук, където сме ние, и въпреки това повечето камъни са си там долу, на дъното на бездната. А тук, при нас, има чувствително по-малко камъни.