Вихърът на Жътваря

„Глупак съм. И по-лошо.“

И сега две жалки отделения властваха над него и над всеки проклет обитател на този остров, и той не можеше да направи нищо. „Освен да крия истината от всички. А това става много по-трудно с всеки ден.“

— Печалбата е в нощвите, вземи ашик, и толкова — каза другият войник.

Да бе.

— Плъзна се, когато вдиша — видях го! Мамиш!

— Не съм дишал.

— Да бе, ти си проклет от Гуглата труп, нали?

— Не, просто не вдишах, когато каза, че съм вдишал. Виж, в нощвите е, отричаш ли?

— Чакай да погледна по-добре. Ха, не е!

— Ти ей сега издиша и го измести, проклет да си!

— Не издишах.

— Да бе, и не губиш, нали?

— Само защото губя не значи, че съм издишал точно тогава. И виж, не е в нощвите.

— Чакай само аз да дъхна…

— Тогава аз ще въздъхна!

— Печелившите дишат. Губещите въздишат. Следователно аз печеля.

— Е, то за теб маменето е толкова естествено, колкото дишането, нали?

Брулиг бавно измести вниманието си от двамата при вратата и се загледа в третия войник в стаята. В името на Сборището, каква красавица. Такава тъмна, вълшебна кожа и тези леко дръпнати очи… просто сияеха със сладка подкана — проклет да е, всички загадки на света се таяха в тези очи. И тази уста! Тези устни! Ако можеше само да се отърве от другите двама… и може би да й отнеме опасните ножове — е, тогава щеше да реши загадките точно както тя го искаше.

„Аз съм кралят на Острова. Скоро ще съм. Още една седмица само и ако никоя от кучките дъщери на мъртвата кралица не се появи дотогава, всичко се пада на мен. Крал на Острова. Почти. Много скоро ще използвам титлата, да. А коя жена не би оставила жалкия войнишки живот заради мекото топло ложе на кралска Първа конкубинка? Е, да, това е ледерийският обичай, но като крал мога да си направя свои правила. А ако Сборището не ги хареса, какво пък, ей ги там скалите.“

Един от малазанците на масата подхвърли:

— Внимавай, Мейсан, пак започна да гледа по оня начин.

Мейсан Джилани се изправи като котка в стола си, вдигна гладките си ръце и се протегна така, че гърдите й да изпънат протритата тъкан на ризата й.

— Докато продължава да разсъждава с объркан мозък, Лоуб, нямаме проблем. — После отново се отпусна и изпъна съвършените си крака.

— Май трябва да му доведем друга курва — каза Лоуб, докато прибираше ашиците в кожена кесийка.

— Не — възрази Мейсан Джилани. — Детсмел едва съживи последната.

„Но това не е истинската причина, нали? — Брулиг се усмихна. — Не, ти ме искаш за себе си. Освен това обикновено не съм такъв. Избивах някои… неудовлетворености. Нищо повече. — Усмивката му угасна. — Много използват ръцете си, когато говорят. Какви ли не жестове. Странни хора са тези малазанци.“ Той се покашля и заговори много бавно на ледерийски, така както явно имаха нужда.

— Една разходка би ми дошла добре. Трябва да се поразтъпча. — Намигна на Мейсан Джилани и тя се усмихна разбиращо, което го окуражи достатъчно, за да помръдне в стола си. — Моят народ трябва да ме вижда, нали разбирате? Ако започнат да подозират… е, ако някой знае какво е домашен арест, то това са гражданите на Втори девичи форт.