Ковачница на мрак

Тялото точно пред него обаче беше на дете. Синьото на очите вече бе покрито с млечна корица и само тя им придаваше дълбочина, тъй като всичко, което бе зад това було, беше плоско, като железни щитове или сребърни монети, затворено и лишено от всякакво обещание. Бяха, каза си той за пореден път, очи, които вече не действаха, и загубата от това беше невъобразима.

Щеше да рисува това детско лице. Щеше да го рисува хиляда пъти. Десет хиляди. Щеше да подарява рисунките на всеки мъж и жена в кралството. И всеки път, когато някой мъж или жена разбудеше домашните богове на гняв и омраза, тъпчейки зяпналата уста на насилието и мълвейки лъжи как всичко ще стане по-добро или по-праведно, или чисто, или безопасно, щеше да им дава още една рисунка на това детско лице. Цял живот щеше да посвети на този единствен образ, повтарян в гипса по стените, по дъски огладено дърво, в нишките на гоблен. Зяпнало по стените на гърнета и изваяно на камъни или от камък. Щеше да го превърне в единствения аргумент, който да отрече всеки друг бог, всяко друго зло чувство или тъмна, дивашка страст.

Взря се в детското лице. Имаше пръст на една от бузите, но иначе кожата беше гладка и чиста. Освен очите единствената сбъркана подробност бе ъгълът между главата и тялото, който издаваше прекършен врат. И синина на единия глезен, където убиецът го беше сграбчил, когато бе развъртял момченцето във въздуха — достатъчно силно, за да отдели костите на гръбнака.

Боговете на цвета докосваха леко това лице, в нежна тъга, в боязливо неверие. Докосваха със светлина като майчини сълзи.

Пръстите на дясната му ръка, сгънати над рога на седлото, потръпваха леко и рисуваха момчешкото лице, запълваха линии и плоскости с приглушен цвят и сянка, работеха около несъдещите очи, оставяйки ги за накрая. Пръстите му правеха от косата тъмно петно, защото беше маловажна, освен парчетата клонки, ожулена дървесна кора и листа в нея. Пръстите му работеха, а умът му виеше, докато воят не заглъхна и той не чу собствения си, спокоен глас.

— Отрекло се дете… — „Така го назовавам. Да, приликата е неоспорима — познавахте ли го? Разбира се. Всички го познавахте. То е онова, което пада край пътя в победоносния ви марш. Да, сега коленича в крайпътния ров, защото гледката е в подробностите — нищо друго, само подробности. Харесва ли ви?

Харесва ли ви това?

Боговете на цвета предлагат това без присъда. Вам се пада да отсъдите. Това е диалогът на нашия живот.

Разбира се, говоря само за майсторство. Бих ли оспорил избора ви, начина ви на живот и нещата, за които жадувате, и цената на тези неща? Сигурни ли са линиите? Верни ли са цветовете? А тези була на очите — виждали ли сте техни подобия преди? Съдете само умението ми, жалките ми усилия да вдъхна живот в нещо мъртво с помощта на мъртви неща — мъртви бои, мъртви четки, мъртва повърхност, само пръстите и очите ми живи в стремежа си да уловят истината.