Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— На мен ми доставя удоволствие — отвърна Вик.
Като пристигнаха на гарата, им оставаха около пет минути до идването на влака. Брайън измъкна, от джоба си един лист и припряно го подаде на Вик.
— Снощи написах едно стихотворение. За пет минути го написах, направо на един дъх, и сигурно не се е получило от най-хубавите, но ми се ще да го погледнете.
Вик зачете:
— Съвсем не е лошо за пет минути — усмихна се той и подаде листа на Брайън.
— О, задръжте го. Имам и друг екземпляр. Може да го покажете и на Мелинда.
— Така да бъде — кимна Вик. Беше очаквал да чуе това от Брайън. Още от първия ред му стана ясно, че вдъхновителката на стихотворението е Мелинда. А обективността на поета към собствените му творби беше дала право на Брайън не само да му го покаже, но и да го помоли да го предаде на Мелинда.
В оставащите минути двамата бавно се разхождаха напред-назад по перона, като Вик държеше под око малкия куфар на Брайън, понеже той изобщо не се сещаше. Вървеше изправен в цял ръст, пъхнал ръце в джобовете, вперил очи в далечината с оня пламенен, неопределен и безусловен младежки оптимизъм, който Вик беше забелязал още при пристигането му. Дали Брайън се беше замислил какво представлява Камерън в живота им с Мелинда, дали самото запознанство с Мелинда му бе достатъчно — подобно на твърде честите краткотрайни увлечения на Гьоте по разни прислужници, кръчмарки и готвачки, които все се струваха на Вик недостойни и някак смешни, макар да бяха подхвърлили на Гьоте идеята за някое и друго стихотворение. Какво нещо е инстинктът! Ето че и този посветил се на поезията младеж с чисто като кристал сърце се беше поддал — поне за няколко часа — на обаянието на Мелинда. Добре, че не остана за по-дълго! При тази мисъл му стана толкова драго, че започна да се усмихва.
Влакът се зададе. Брайън изведнъж измъкна ръка от джоба си.
— Бих искал да ви подаря ето това.
— Но какво е то? — попита Вик, понеже нищо не се виждаше в кокалестия юмрук на младежа.
— Някога принадлежаха на баща ми. Останали са ми три чифта. За мен те са особено ценни, но си бях наумил, ако ми допаднете, да ви подаря един чифт. Дано да ви харесат. Вие ми допаднахте и при това сте първият издател на… на първата ми книга. — Брайън замълча, като че ли да сподави вълнението си. Юмрукът стоеше протегнат.
Вик вдигна ръка и Брайън пусна в нея нещо, увито в изпомачкана хартия. Вътре се оказаха златни копчета за ръкавели с хелиотропи.
— Баща ми все ме насърчаваше да пиша стихове — продължи Брайън. — Така и не ви разказах за него. Почина от туберкулоза. Затова толкова много се стара да направи здравеняк от мен. — Брайън погледна към спиращия влак. — Нали ще ги приемете?
На устата му беше да възрази, но знаеше, че на Брайън ще му стане неприятно.
— Разбира се. Благодаря, Брайън. Поласкан съм.
Брайън се усмихна и кимна, без да знае какво да каже.
Качи се във влака с куфара в ръка и спря на стъпалата да помаха на Вик, без да продума, сякаш бяха на километри един от друг.
— Ще изпратя шпалтите веднага щом станат готови — извика му Вик. После сложи копчетата в джоба на сакото си и тръгна към колата, замислен дали Мелинда вече е станала, дали си е уговорила среща с Камерън в Балинджър и дали възнамерява да завежда делото за развод. Едва ли би отишла при адвокат заедно с Камерън, но сигурно щеше да го остави да чака отвън. Познаваше я добре. Щеше да се събуди махмурлия, налегната от нерви, разкаяние и желание да руши, и щеше да се залови да пусне в ход нещата. Можеше да си представи лицето на адвоката, при когото Мелинда щеше да отиде — независимо дали в Балинджър или някъде другаде. Но положително щеше да е наблизо някъде — може дори и в Уесли, след като се е подкрепила със съветите на Уилсън. Адвокатът несъмнено щеше да е наясно кой е Виктор Ван Алън — рогоносец номер едно на Литъл Уесли. Вдигна глава и започна да си тананика. Кои знае защо, си затананика „Старият ми дом в Кентъки“.
Като минаваше по главната улица на Уесли, Вик се озърна за Дон и Джун Уилсън. Вместо тях обаче видя Камерън. Точно излизаше от един магазин за пури и напъхваше някакъв пакет в джоба на панталоните си, като нещо подвикваше и се усмихваше назад. Вик го зърна малко пред себе си отдясно на тротоара и без да мисли какво прави, спря колата точно където Камерън се канеше да пресече улицата.