Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
В светлината на горящите каруци той видя лицето на Фернан и разбра, че Фернан никога няма да се отърси от това видение — мъртвият му брат в ръцете на баща му. Това щеше да наложи отпечатък върху целия му живот и Родриго не би могъл да промени нищо.
Но трябваше да спре да плаче. Поне да опита.
Амар ибн Хайран стоеше зад Фернан. Той беше предупредил за опасността, но твърде късно. Сигурно беше виждал не едно клане. Убийството и осквернението носеха послание, един вид предупреждение. Родриго внезапно си спомни Деня на рова и онова, което той беше направил след него на царя на Картада. Убийството също беше отговор.
— Амар, отведи го — прошепна той. — Той не биваше да вижда това. Върви с него, Фернан. Моля те!
— Мъртъв ли е? — повтори Фернан, отказвайки да приеме истината. Да види грозната кървяща рана.
— Ела, Фернан — нежно го подкани ибн Хайран. — Да поседим край реката и да се помолим заедно — всеки по своя си начин. Ще дойдеш ли?
Като в мъгла Родриго видя сина си да се отдалечава с Амар ибн Хайран от Алхаис. Който беше ашарит, враг. „Пази го!“, искаше да извика той, но вече не беше нужно. Твърде късно, злото беше сторено.
Погледна мъртвото дете в ръцете си. Диего. Малкият му син. Поетите пишеха за сърца, разбити от любов. Той се запита дали наистина знаят какво е. Сякаш в сърцето му се беше пропукало нещо и зейналата празнота не можеше да бъде запълнена никога и с нищо. Светът беше нахлул в него и го беше осакатил завинаги.
Кралската армия беше тук, в Ал-Расан. Родриго се запита колко ли хора трябва да убие в безнадеждния си стремеж да намери разплата, да отмъсти за болката на този миг. За малката осакатена фигурка в ръцете си. Диего.
— Джад милостиви! — прозвуча рязък глас. Гласът на Рамиро, краля на Валедо. — Не, в името на всичко свято, само не това!
Имаше нещо в гласа на краля, което накара Родриго да вдигне глава.
От север идеха още конници със запалени факли. Не бяха онези, които заедно с краля ги посрещнаха край реката. Тези идваха от друга посока. Развяваха се валедийски знамена, озарени от светлината на пожара.
Конниците се приближиха и спряха. Сред тях беше Инес, кралицата на Валедо.
Родриго видя жена си да слиза от коня и да замира на място, вгледана в него. Зашеметена и беззащитна.
Нямаше представа защо Миранда е тук. Защо всички те са тук. Но трябваше да направи нещо, да й спести поне част от гледката. Стига да можеше.
Той нежно положи Диего на студената земя и се изправи. Дрехите му бяха пропити с кръв. Това беше сън, от който никога нямаше да се събуди.
— Моля те, кажи ми, че е само ранен — прошепна Миранда. — Родриго, моля те! Кажи, че е само ранен!
Той отвори уста, но не можа да каже нищо, само поклати глава.
Миранда изпищя. Само едно име, което го прониза като копие.
Посегна да я прегърне, но тя се изплъзна и хукна към Диего. Сега около него имаше и други хора. Родриго видя Джехане, която беше коленичила до сина му, а от другата му страна беше приклекнал непознат мъж. Миранда спря пред тях.
— O, моля ви! — прошепна тя с глас, с какъвто никога не я беше чувал да говори. — Моля ви!
После коленичи до Джехане и хвана ръцете на сина си.
Родриго видя Фернан да се връща заедно с ибн Хайран. Сигурно беше чул писъка на майка си. Сега момчето плачеше, лицето му беше разкривено.
Още тази сутрин, докато яздеше към Фезана, Родриго би могъл да каже, че светът е трудно място за живеене, но затова пък интересно, а той самият незаслужено е благословен от бога с любов, другарство и цели, достойни за един мъж.
Но тази сутрин имаше двама синове.
Отново погледна Диего. Някой — изглежда, самият крал — беше покрил с плаща си осакатеното тяло на Гонзалес де Рада. Фернан стоеше зад майка си. Не търсеше утеха, а стоеше изправен, с ръка на рамото на Миранда, и плачеше. Беше тринадесетгодишен.
Джехане вдигна поглед към Родриго.
— Не е мъртъв, но се боя, че си отива.
Лицето й беше побеляло. Дрехите й още бяха мокри. Всичко това приличаше на сън.
— Съжалявам, Родриго. Ударът е строшил черепа му, ето тук. Натискът е прекалено голям. Той няма да се събуди. Всичко ще свърши бързо. — После погледна жената до себе си. — Той… вече не страда, госпожо.