Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
За построяване на такъв свят местността трябваше да отговаря на определени условия — да има вода, река, поток, извор или дори оставен без надзор водопроводен кран. Освен това мястото трябваше да бъде равно, та на него да се построят палатките, да има малко дърва или клони за огньовете. Ако наблизо имаше и купчина боклук — още по-добре: там можеше да се намерят нужните за лагеруването вещи — кюнец от печка, изкривена автомобилна броня, с която да се заслони огънят от вятъра, консервени кутии — за варене на храната, и съдове за ядене.
Световете възникваха всяка вечер. Хората свръщаха от пътя и почваха да строят лагера с това, което имаха: палатката, сърцето, мозъка.
На утрото палатките се прибираха, брезентите се сгъваха, прътовете се завързваха за стъпалата на колите, постелите се събираха на едно място, а съдините на друго. И колкото повече семействата се доближаваха до Запад, толкова повече усвояваха техниката на построяването вечер и на развалянето сутрин, веднага щом съмне; сгънатите палатки се прибираха, а съдините се преброяваха и поставяха обратно в техния сандък. И колкото повече автомобилите приближаваха Запад, толкова повече всеки член на семейството свикваше с мястото си, със задълженията си; всеки член на семейството — и стар, и млад — знаеше мястото си в автомобила; а през късните душни вечери, когато колите спираха в лагера, всеки член знаеше задълженията си и ги изпълняваше, без да чака нечии нареждания: децата събираха клони, носеха вода; мъжете опъваха палатките, снемаха дюшеците; жените готвеха вечерята, хранеха семейството. И всичко това ставаше веднага, без подканване. Семействата, животът на които преди се ограничаваше от стените на дома нощем и от собствената земя денем, сега свикнаха с други граници. И в жарките часове на деня те мълчаливо седяха в колите, движещи се на запад, а нощем се смесваха в лагерите с други семейства.
Те промениха своя живот така, както в цялата вселена може да го промени само човекът. Те вече не бяха земеделци, а преселници. И мислите, плановете, съсредоточеното мълчание, посветени преди на нивята, сега се посвещаваха на пътя, на дългия път, на Запада. Човекът, чиято мисъл преди се ограничаваше в пределите на акрите, сега броеше милите, изминати по тясната лента на бетона. И в неговите мисли, в неговите грижи вече нямаше място за дъжда, за вятъра, за праха и за посевите. Очите следяха гумите, ушите се вслушваха в чукането на мотора, вниманието беше заангажирано с маслото, бензина, тънкия пласт гума между въздуха и пътя. Да се счупи някое зъбно колело, беше цяла трагедия. А водата вечер беше мечта и гаранция, че ще може да се свари вечеря на огъня. Здравето означаваше, че пътят няма да бъде прекъснат по средата; здравето беше потребност и сила да се достигне предначертаната цел. Волята, устремена напред, изпреварваше преселниците, страховете, които пораждаше по-рано заплахата от наводнение или суша, сега можеше да възникнат само тогава, когато нещо непредвидено прекратеше бавното движение на Запад.
Лагерите вече не се меняха — бяха на разстояние един ден път един от друг.
По шосето някои семейства изпадаха в паника, те пътуваха денем и нощем, спяха в колите, бързаха на Запад, спасявайки се с бягство от пътя, от самото движение. На тях така им се искаше по-скоро да се установят на постоянно място, че не откъсваха очи от шосето и пътуваха, без да дават отдих на тракащите мотори.
Но повечето семейства бързо се приспособиха и влязоха в ритъма на новия живот. И когато слънцето се скриеше зад хоризонта…
Време е да се потърси място за нощуване.
А! Ето напред палатки.
Колата свиваше от пътя и спираше; и тъй като другите семейства бяха спрели тук по-първи, новодошлите трябваше да се държат колкото може по-учтиво. Мъжът, главата на семейството, надникваше от кабината.
Може ли да спрем тук — да прекараме нощта при вас?
Може, разбира се, с удоволствие ще ви приемем. От кой щат сте?
Отдалеч, от Арканзас.
Ей в оная палатка има други арканзасци — четвъртата от края.
Тъй ли?!
И най-важният въпрос: как сте с водата?
На вкус наистина не е добра, но има колкото искаш.
Благодарим ви.
Няма защо.
Но учтивостта се ценеше. Колата тромаво се приближаваше до крайната палатка и спираше. Уморените пътници слизаха от нея, разстъпяйки изтръпналите си крака. Появяваше се нова палатка; децата тръгваха за вода, а по-големите от тях сечаха клони или дърва. Лумваше огън, вареше се или се печеше вечерята. Идваха „по-старите“ жители, питаха кой от кой щат е, понякога излизаше, че „старите“ и „новите“ имат общи познати и дори роднини.